— Надявам се, че сте процедирали правилно — измърморих аз.
Разпитът беше продължил над двадесет часа. Разбира се, това не беше позволено, но в края на краищата ние, полицията, не можем да се съобразяваме винаги с предписанията.
— Иначе не прибягнахме до каквито и да било непозволени методи, господин комендант — обясни Хенци.
Отидох в „будката“ и наредих да доведат амбулантния търговец. Той вече едва се държеше на краката си и бе подкрепян от полицая, който го доведе, но не седна, когато го поканих.
— Фон Гунтен — казах аз неволно с приветлива нотка в гласа, — както чувам, вие сте признали, че сте убили малката Гритли Мозер.
— Аз убих момичето — отговори амбулантният търговец толкова тихо, че едва можах да го разбера, и се втренчи в пода. — Оставете ме сега на мира.
— Вървете сега да спите, фон Гунтен — казах аз, — ще продължим разговора по-късно.
Изведоха го. На вратата се сблъска с Матей и се спря. Дишаше тежко. Отвори уста, като че искаше да каже нещо, но не продума нито дума. Само гледаше Матей, който малко смутено му направи път.
— Върви — каза полицаят и отведе фон Гунтен.
Матей влезе в „будката“ и затвори вратата след себе си. Аз запалих една пура.
— Е, Матей, какво ще кажете на това?
— Разпитвали са нещастника над двадесет часа!
— Хенци е възприел този метод от вас, във вашите разпити вие сте били също тъй упорит — отвърнах аз. — Но не намирате ли, че той проведе своя пръв самостоятелен случай всъщност много добре?
Матей не отговори нищо.
Наредих да ни донесат две кафета с мляко и виенски кифли.
И двамата се чувствувахме гузни. Горещото кафе не подобри настроението ни.
— Имам чувството, че фон Гунтен ще се откаже от своето признание — каза най-после Матей.
— Възможно е — отвърнах аз мрачно, — тогава просто ще го обработваме наново.
— Вие го считате за виновен? — попита той.
— А вие не ли? — попитах аз в отговор. Матей се поколеба:
— Да, всъщност и аз — отговори той доста неуверено.
През прозореца като матово сребро струеше утринта. От Зилския кей долитаха шумовете на улицата, а в казармата маршируваха войници.
Тогава се появи Хенци. Влезе, без да почука.
— Фон Гунтен се е обесил — доложи той.
Килията се намираше в края на дълъг коридор. Ние затичахме натам. Двама полицаи се занимаваха вече с амбулантния търговец. Той лежеше на пода. Бяха му разкъсали ризата. Косматите гърди бяха неподвижни. На прозореца още се клатеха тирантите му.
— Нищо не може вече да помогне — каза единият от полицаите. — Той е мъртъв.
Аз запалих отново изгасналата си пура, а Хенци взе една цигара.
— С това случаят Гритли Мозер е приключен — констатирах аз и закрачих уморено по безкрайния коридор към кабинета си. — А на вас, Матей, пожелавам приятно летене за Йордания.
Но когато към два часа следобед Фелер дойде за последен път със служебната кола в „Урбан“, за да закара Матей на летището, и куфарите бяха вече натоварени, комисарят каза, че имали време, и му нареди да кара през Мегендорф. Фелер се подчини, колата се понесе през горите. Стигнаха селския площад, когато погребалната процесия вече се приближаваше — дълго шествие от безмълвни хора. Бяха се стекли огромни тълпи от околните села, а също и от града, за да присъствуват на погребението. Вестниците бяха съобщили вече за смъртта на фон Гунтен и всички бяха почувствували облекчение. Справедливостта беше победила. Матей беше слязъл от колата и стоеше с Фелер сред купчина деца срещу черквата. Ковчегът беше положен върху кола, теглена от два коня, и беше обкичен с бели рози. След ковчега две по две и с по един венец вървяха децата от селото, водени от учителката, учителя и свещеника — момичетата в бели рокли. Следваха родителите на Гритли Мозер — две черни фигури. Жената се спря и погледна комисаря. Лицето й беше безизразно, очите празни.
— Вие удържахте обещанието си — каза тя тихо, но толкова ясно, че комисарят я чу. — Благодаря ви.
След това продължи пътя си. Изправена, горда, до един съсипан, изведнъж остарял мъж.
Комисарят почака да мине цялата процесия — селският кмет, представители на правителството, селяни, работници, домакини, девойки, всички в своите най-хубави, празнични дрехи. Никой не проговаряше под лъчите на следобедното слънце, зрителите също стояха неподвижно, чуваха се само далечният звън на черковните камбани, тропотът на колата и безбройните стъпки на хората по твърдата настилка на селската улица.
— Карай към Клотен! — каза Матей и двамата отново се качиха в служебната кола.
След като се сбогува с Фелер и мина паспортната контрола, той си купи в чакалнята „Нойе Цюрхер цайтунг“. Във вестника беше публикувана снимката на фон Гунтен като убиец на Гритли Мозер, но също и снимката на комисаря с бележка за благородната му професия. Един човек, достигнал върха на своята кариера. Но когато стъпи на циментовата писта, метнал мушамата през ръка, той видя, че терасата на аерогарата е пълна с деца. Бяха училищните класове, дошли да разгледат летището. Момичетата и момчетата в пъстри летни дрехи размахваха малки знаменца и носни кърпички, провикваха се от радост и възхищение при излитането и кацането на гигантските сребристи машини. Комисарят се сепна, след това продължи към готовата за полет машина на „Свис-ер“. Когато стигна до нея, другите пътници се бяха вече качили. Стюардесата, която бе отвела пътниците до самолета, протегна ръка за билета на Матей, но комисарят отново се обърна назад. Погледна множеството деца, които щастливо и завистливо махаха към готовата да отлети машина.