— Какво искаш? — попита комисарят.
— Застани пред мен, за да не ме намерят — прошепна момичето.
Комисарят застана пред момичето.
— Урзула — каза той.
— Не говори толкова високо — прошепна момичето, — иначе ще чуят, че говориш с някого.
— Урзула — зашепна сега и комисарят, — това за великана аз не го вярвам.
— Какво не вярваш?
— Че Гритли Мозер е срещнала великан, голям като планина.
— Но него го има.
— Ти виждала ли си го?
— Не, но Гритли го е видяла. А сега мълчи.
Едно червенокосо луничаво момче се промъкваше откъм къщата. Беше момчето, което трябваше да търси. То се спря пред комисаря, след това се запъти крадешком към другата страна на селската къща. Момичето се изсмя тихо.
— Той не ме забеляза.
— Гритли ти е разказвала някаква приказка — прошепна комисарят.
— Не — каза момичето, — всяка седмица великанът е чакал Гритли и й е давал таралежчета.
— Къде я е чакал?
— В долинката Роткелер — отговори Урзула. — Тя го е нарисувала. Значи, го е имало. А също и таралежчетата.
Матей беше смаян.
— Тя е нарисувала великана?
— Рисунката е окачена в класната стая — каза момичето. — Отмести се.
В миг то бързо се шмугна между купа цепеници и Матей, припна към селската къща и с ликуващ вик удари по вратата преди момчето, което се появи тичешком иззад къщата.
Новините, които получих в понеделник сутринта, бяха странни и обезпокоителни. Най-напред кметът на Мегендорф ми се оплака по телефона, че Матей нахлул в училището и задигнал една рисунка на убитата Гритли Мозер; заяви, че не позволявал на кантоналната полиция да тършува повече в неговото село, след всички тези ужаси сега им било необходимо спокойствие; накрая не особено учтиво ми съобщи също, че щял да изгони Матей с кучета от селото, ако се появял още веднъж там. След това Хенци се оплака, че имал някаква разправия с Матей, и то — по-неприятното от всичко — в „Кроненхале“; бившият му началник бил явно пиян, гаврътнал на бърза ръка един литър „Резерв дю патрон“ и след това си поръчал коняк, а него нарекъл съдебен убиец; жена му, родена Хотингер, била ужасно отвратена. Но това не беше още всичко. След сутрешния рапорт научих от Фелер, че не друг, а един тип от градската полиция му докладвал, че виждали Матей в различни барове и че сега той се бил настанил в хотел „Рекс“. Освен това ми съобщиха, че Матей почнал и да пуши. „Паризиен“. Той беше променен, преобразен, като че ли за една нощ бе станал друг човек. Опасявайки се от предстоящо нервно разстройство, аз позвъних на един психиатър, когото често канехме като вещо лице.
За моя изненада лекарят отговори, че Матей се записал при него за същия ден следобед, след което аз го осведомих за случилото се.
След това писах на йорданската легация, че Матей е болен, и помолих да му дадат отпуск, уверявайки, че след два месеца комисарят ще се яви в Аман.
Частната клиника се намираше далеч от града, край село Рьотен. Матей бе взел влака и трябваше да мине пеша доста път. Нямаше търпение да чака пощенската кола, която скоро го задмина и която той изгледа леко ядосан. Мина през малки стопанства. Край пътя играеха деца, селяни работеха по нивите. Небето беше забулено, сребристо. Беше се застудило отново, температурата падаше към нулата, за щастие, без да я достигне. Матей крачеше покрай хълмовете и след Рьотен сви по пътя, който водеше през равнината към клиниката. Първо му направи впечатление една жълта сграда с висок комин, която приличаше повече на мрачна фабрика. Но скоро картината стана по-приветлива. Наистина главното здание все още се закриваше от буки и тополи. Но сред тях Матей забеляза кедри и една гигантска уелингтония [Вид секвоя, наречена на Уелингтън, — Б. пр.]. Влезе в парка. Пътят се разклоняваше. Матей се ориентира по една табела: „Дирекция“. През дърветата и храстите просветваше малко езеро, но това можеше да бъде и само някаква ивица мъгла. Мъртва тишина. Матей чуваше само скърцането на собствените си стъпки по едрия пясък. След малко долови шум от гребло. Един младеж изравняваше пясъчната алея. Движенията му бяха бавни и равномерни. Матей се спря нерешително. Не знаеше накъде да върви, а друга табела не виждаше.
— Можете ли да ми кажете къде се намира дирекцията? — обърна се той към младия човек.
Младежът не отговори нито дума. Продължаваше да движи греблото равномерно и спокойно като машина, сякаш никой не го беше заговорил, сякаш нямаше никого. Лицето му беше безизразно и тъй като работата му явно не отговаряше на неговите огромни физически сили, комисарят бе обзет от чувството, че го грози опасност. Стори му се, че младежът може да замахне изведнъж с греблото. Почувствува несигурност. Продължи нерешително пътя си и влезе в един двор. Веднага след това влезе във втори, по-голям. От двете страни имаше колонади като в манастир, но в дъното на двора се издигаше сграда, която приличаше на вила. И тук нямаше жив човек, само отнякъде се носеше жаловит глас, висок и умолителен, който непрекъснато повтаряше все една и съща дума. Матей отново се спря нерешително. Обхвана го необяснима тъга. Никога още не бе изпитвал такова чувство на безнадеждност. Натисна бравата на една стара врата с дълбоки цепнатини и резби, но вратата не се поддаде. Чуваше се само гласът, все този глас. Матей закрачи като насън през колонадата. В някои от големите каменни вази имаше червени лалета, в други — жълти. Най-после чу стъпки. Висок стар господин вървеше важно през двора. Недоумяващ, леко учуден. Водеше го една сестра.