Не знаех какво да кажа и пак погледнах момичето.
— Мило дете — казах аз.
— Желая ви добър път.
— Е, добре, всъщност аз исках да поговоря с вас — промърморих аз. — По дяволите, Матей, какво значи всичко това?
— Аз обещах да не ви досаждам повече със случая Гритли Мозер, господин комендант. Отговорете ми със същото и вие и не ми досаждайте — отговори той и ми обърна гръб.
— Матей — отговорих аз, — да оставим тези детинщини!
Той мълчеше. Изведнъж започна да се гърми и трещи. И тук трябва да имаше наблизо някакво стрелбище. Наближаваше единайсет часът. Наблюдавах го как обслужва една „Алфа Ромео“.
— Този също лежа навремето три години и половина — забелязах аз, когато колата се отдалечи. — Няма ли да влезем вътре? Тази пукотевица ми действува на нервите, не мога да я понасям.
Той ме въведе в къщата. В коридора срещнахме госпожа Хелер, която изнасяше картофи от зимника. Тя все още беше хубава жена и като криминален служител аз бях малко смутен, чувствувах се гузен. Тя ни изгледа въпросително, за момент малко обезпокоена, както ми се стори, но след това ме поздрави любезно и изобщо ми направи добро впечатление.
— Детето нейно ли е? — попитах аз, след като жената изчезна в кухнята.
Матей кимна.
— А къде изнамерихте госпожа Хелер? — попитах аз.
— Тук наблизо. Работеше в тухларната фабрика.
— А защо тя е тук?
— Какво да ви кажа — отговори Матей, — в края на краищата някой трябва да се грижи за домакинството ми.
Аз поклатих глава.
— Искам да поговоря с вас насаме — казах аз.
— Анемари, иди в кухнята — нареди Матей.
Момичето излезе.
Стаята беше бедна, но чиста. Седнахме на една маса до прозореца. Навън се гърмеше ужасно. Залп след залп.
— Матей, какво значи всичко това? — попитах аз отново.
— Много просто, господин комендант — отвърна моят бивш комисар, — ловя риба.
— Какво искате да кажете?
— Върша криминалистка работа, господин комендант.
Запалих ядосан една пура.
— Аз не съм новак, но наистина не разбирам нищо.
— Дайте и на мен една.
— Моля — казах аз и му подадох табакерата. Матей поднесе вишновка. Седяхме на слънце. Прозорецът беше полуотворен, отвън пред мушкатото — приятен юнски ден и пукотевица. Когато спираше кола, което сега се случваше по-рядко, тъй като наближаваше обед, обслужваше госпожа Хелер.
— Лохер ви е осведомил за нашия разговор — каза Матей, след като запали грижливо пурата си.
— Това с нищо не ни помогна.
— На мен обаче ми помогна.
— В какъв смисъл? — попитах аз.
— Детската рисунка отговаря на истината.
— Така значи. А какво означават таралежите?
— Това още не знам — отговори Матей, — но открих какво представлява животното със странните рога.
— Е?
— Козел — каза Матей спокойно, смукна от пурата и издуха дима в стаята.
— Затова ли сте ходили в зоологическата градина?
— Дни наред — отговори той. — Карах също така деца да ми рисуват козли. Това, което те рисуваха, приличаше на животното на Гритли Мозер.
Аз разбрах.
— Козелът е животното в герба на Граубюнден — казах аз. — Гербът на тази област.
Матей кимна.
— Гербът на номера на колата е направил впечатление на Гритли.
Изводът беше прост.
— За това можехме да се сетим веднага — промърморих аз.
Матей наблюдаваше пурата си, нарастването на пепелта, лекия дим.
— Вие, Хенци и аз — каза той спокойно — сгрешихме, когато предположихме, че убиецът действува от Цюрих. В действителност той идва от Граубюнден. Аз проверих местата и на другите убийства, всички те се намират по линията Граубюнден-Цюрих.
Премислях.
— Матей, в това може би се крие нещо — трябваше да призная аз.
— Това още не е всичко.
— Е, и?
— Срещах се с младежи, които ловяха риба.
— Младежи, които ловяха риба ли?
— Да, точно така.
Аз се втренчих учуден в него.
— Видите ли — почна да разказва той, — след моето откритие заминах първо за кантона Граубюнден. Това беше логично. Но скоро ми стана ясно колко безсмислено е моето начинание. Кантонът Граубюнден е толкова голям, че е мъчно да намериш там човек, за когото не знаеш нищо друго, освен че трябва да е едър и че кара стара черна американска кола. Над седем хиляди квадратни километра и над сто и тридесет хиляди население, разпръснато в безброй долини — невъзможна работа. Един студен ден седях на брега на Ин, в Енгадин, не знаейки какво да правя, и гледах някакви момчета, които се занимаваха с нещо на брега на реката. Вече се канех да си тръгна, когато забелязах, че бях привлякъл вниманието на момчетата. Изглеждаха изплашени и стояха смутено по местата си. Едно от тях държеше в ръка собственоръчно направена въдица. „Продължавай да ловиш“ — казах аз. Момчетата ме погледнаха недоверчиво. „От полицията ли сте?“ — попита едно червенокосо луничаво момче на около дванадесет години. „Така ли изглеждам?“ — отговорих аз. „Е, не знам“ — отговори момчето. „Не съм от полицията“ — заявих аз и почнах да гледам как хвърлят стръвта във водата. Бяха пет момчета, всички погълнати от своето занимание. „Не кълве“ — каза след малко момчето с луничките примирено, покатери се на брега и дойде при мен. „Да имате случайно една цигара?“ — попита то. „Я го виж ти — казах аз, — на тая възраст.“ „Но вие имате вид на човек, който ще ми даде една“ — каза момчето. „Тогава сигурно ще трябва да ти дам“ — отговорих аз и му подадох моя пакет цигари. „Благодаря — каза луничавото, — огън си имам.“ След това изкара дима през носа си. „Действува добре след пълната несполука в риболова“ — заяви то важно. „Е — казах аз, — твоите другари, изглежда, са по-постоянни от тебе. Те продължават да ловят и сигурно скоро ще хванат нещо.“ „Нищо няма да хванат — увери ме момчето, — най-много някое кленче.“ „Ти сигурно искаш да хванеш щука?“ — подразних го аз. „Щуки не ме интересуват — отговори момчето, — а пъстърви. Но това е въпрос на пари.“ „Как така? — учудих се аз. — Като дете съм ги хващал с ръка.“ Той поклати пренебрежително глава. „Те са били млади. Я се опитайте да хванете някой стар хищник с ръка! Пъстървите са хищни риби като щуките, но се хващат по-трудно. Пък и трябва да имаш билет, а това струва пари“ — прибави момчето. „Е, вие го правите без пари“ — засмях се аз. „Лошото е само това — каза момчето, — че не можем да отидем на истинските места. Там именно седят тия с билетите.“ „Какво разбираш под истинско място?“ — попитах аз. „Вие явно не разбирате нищо от риболов“ — констатира момчето. „И аз се убеждавам в това“ — съгласих се аз. Бяхме седнали двамата на полегатия бряг. „Вие, изглежда, си мислите, че въдицата трябва да се хвърли просто някъде във водата“ — каза то. Аз се учудих малко и попитах какво грешно има в това. „Така мислят всички начинаещи — отвърна луничавото и отново изкара дима през носа си, — за да лови риба, човек трябва да знае преди всичко две неща: мястото и стръвта.“ Аз го слушах внимателно. „Да речем, че искате да хванете пъстърва, стар хищник — продължи момчето. — Трябва първо да помислите къде рибата обича да се навърта най-много. Разбира се, на такова място, където е защитена от течението, и, второ, където течението е по-силно, защото тук минава много повече риба, значи, някъде надолу по реката, зад някой голям камък или още по-добре: надолу по реката зад устоите на някой мост. Тези места, разбира се, са заети за съжаление от риболовците с билет.“ „Значи, трябва да се прекъсне течението“ — повторих аз. „Схванахте“ — кимна момчето гордо. „А стръвта?“ — попитах аз. „Зависи какво искате да уловите, дали хищник или пък кленче или змиорка, които са вегетарианци — беше неговият отговор. — Змиорка например можете да хванете с череша. Ала хищник — значи, пъстърва или костур — се лови с жива примамка. С комар, с червей или с дребна риба.“ „С жива примамка — повторих аз замислено и се изправих. — Вземи — казах аз и дадох на момчето целия пакет цигари, — заслужи си ги. Сега знам как трябва да уловя моята риба. Първо трябва да потърся мястото, а след това стръвта.“