— Последна възможност, Шепърд? С Кинг Пауърс ли вършиш бизнес?
— Казах ти, Спенсър, не е твоя работа — гласът му смени акорда. — Престани да се опитваш да се навреш там, където нямаш никаква работа. С теб сме приключили. Утре искам да получа по пощата чек за петстотин долара, иначе ще се озовеш пред съда. — Сега гласът му достигаше най-горните регистри. Тенекиеното дрънчене на хистерията.
— Знаеш къде да ме намериш — казах аз и си тръгнах.
Когато си живял дълго време около Бостън, си склонен да си мислиш за Кейп Код като за обетованата земя. Море, слънце, небе, здраве, спокойствие, буйни приятелства, нещо като бирена реклама на живо. Откакто аз бях пристигнал, никой не ме беше харесал, а няколко души ми бяха казали да си вървя. Двама ме бяха нападнали. Няма начин, да не се влюбиш в Кейп Код.
Стигнах до края на Сии стрийт и паркирах непозволено на плажа. Както изглеждаше, бях останал без работа. Нямах никаква причина да не си събера багажа и да се прибера вкъщи. Погледнах часовника си. Бих могъл да телефонирам на Сюзън Силвърман от мотела и след два часа можехме да обядваме някъде и да отидем в Музея за изящни изкуства, за да разгледаме изложбата от творби на Бермеер, която току-що беше пристигнала. Перспективата да върна на Шепърд предплатата, която ми беше дал, не ме въодушевяваше — може би Сюз щеше да поеме разноските за обяда, но и перспективата да кажа на Шепърд къде е жена му, също не ми допадаше.
Хареса ми идеята да се видя със Сюзън. Не бях я виждал от четири дни. Напоследък бях установил, че тя ми липсва, когато не я виждам. Това ме изнервяше.
Плажът беше претъпкан и куп дечурлига плуваха до една шамандура, закотвена на петдесетина метра от брега. Долу, при завоя на плажната ивица, имаше един полицейски пост, а оттатък него се виждаше част от двора на резиденцията Кенеди. Намерих едно празно място на плажа, седнах и свалих ризата си, една пълна жена с бански костюм на цветчета видя пистолета закопчан на колана ми. Аз го свалих, увих го в ризата и сложих вързопа под главата си вместо възглавница. Жената стана, сгъна плажния си стол и се премести на друго място. В крайна сметка, хората реагираха логично. Затворих очи и се заслушах в шума на водата, детската врява и пролайванията на някакво куче. Някъде на плажа нечие портативно радио свиреше нещо за някакъв мъж, който плакал един милион години — колко много сълзи. Къде се дяна, Коул Портър?
Ама че бъркотия, прекалено голяма бъркотия. Не можех да се махна от нея. Колко голяма бъркотия, не знаех, но си беше бъркотия. Толкова голяма бъркотия, че дори Шепърд не би могъл да се справи, помислих си.
Станах, закопчах пистолета обратно на колана над бедрото си, пъхнах кобура в страничния джоб на панталона си, облякох синята си памучна риза и еполетите и я оставих с краищата навън, за да прикрива пистолета. Върнах се при колата си, влязох вътре и подкарах към мотела. Наближаваше обяд.
От стаята си позвъних на Сюзън Силвърман вкъщи. Никакъв отговор. Отидох в ресторанта, където изядох едни задушени стриди и изпих две наливни бири, след което се върнах в стаята си и позвъних отново. Никакъв отговор. Позвъних на Дик Слейд. Той си беше на мястото.
— Спенсър е — казах, известен в криминално-следствените кръгове като Копоят.
— Слушам те?
— Имам някакви теории, които бих искал да споделя с теб, за възможна криминална дейност в района на твоята юрисдикция. Да дойда ли?
— Криминална дейност в района на моята юрисдикция ли? Трябва да престанеш да гледаш онези телевизионни криминални програми. Говориш като Пери Мейсън.
— Слейд, това, че ти не можеш да говориш както трябва, не може да бъде основание да ми затваряш устата. Искаш ли да чуеш теориите ми или не?
— Хайде, идвай — каза той и затвори. Не изглеждаше развълнуван.
11
— Как е цялото име на Хок? — рече Слейд.
— Не знам — казах. — Просто Хок.
— Трябва да има пълно име.
— Да, знам, но не го знам как е. Аз го познавам от двайсет години и никога не съм чувал да го наричат другояче, освен Хок.
Слейд присви рамене и записа Хок в бележника си с жълти листа с широки редове.
— О’кей — рече той. — Значи ти смяташ, че Харви дължи пари и не ги плаща, и че типът на когото ги дължи е изпратил при него бияч. Каква е версията на Шепърд?
— Никаква. Казва, че имал делови отношения с Хок и че това няма нищо общо с мен.
— А ти не му вярваш.
— Не. Първо, Хок не се занимава с бизнес, с голямо Б, каквито са схващанията на Шепърд. Хок е един волен дух.
— Като теб — рече Слейд.
Аз поклатих глава.
— Не, не като мен. Аз не се наемам да върша нещата, които върши Хок.