— Чух, че би могъл — рече Слейд.
— От кого?
— О, от хора, които познавам в Бостън. Поразпитах тук-там за теб.
— Аз си мислех, че си прекалено зает, за да се ровиш из кофите за боклук — казах аз.
— Направих го през обедната си почивка — рече Слейд.
— Е, не вярвай на всичко, което чуеш.
Слейд почти се усмихна.
— Едва ли — каза той. — Доколко сигурен си, че са го били?
— Шепърд ли? Напълно. Тази картинка ми е позната, всъщност, имал съм случай да я видя. Знам как изглежда и как се чувства човек след това.
— Да, наистина има нещо жестоко — рече Слейд. — Какво казва Шепърд?
— Каза, че бил паднал.
Слейд отново записа нещо в бележника си.
— Имаш ли някакви предположения кой може да е наел Хок?
— Имам догадки за Кинг Пауръс. Хок обикновено предпочита да работи за Пауърс. — Слейд добави още нещо в бележника си. — Пауърс е един алчен лихвар — казах аз. — Навремето…
— Познавам Пауърс — рече Слейд.
— Както и да е, Шепърд е в беда. Голяма, струва ми се, а е прекалено уплашен, за да вика за помощ.
— Или пък работата му не е никак чиста.
Погледнах учудено Слейд.
— Да не би да ти е известно нещо, което аз не знам? — попитах.
Слейд поклати отрицателно глава.
— Не, просто съм учуден, Харв винаги силно е горял от желание да напредне. Всъщност не бих казал, че е мошеник, просто е много амбициозен. Този почивен център, който той строи, предизвиква множество спречквания и като че ли строителството не напредва много бързо, и хората започват да се чудят дали няма нещо нередно.
— Има ли?
— По дяволите — изруга Слейд. — Не знам. Занимавал ли си се някога с разследване на измама с недвижими имоти? Над сто прокурори и сто адвокати ще им трябват сто години, само за да установят има ли нещо за разследване. — Слейд присви с отвращение уста. — Обикновено не може да се установи чия е проклетата собственост на земята.
— Шепърд не ми прави впечатление на мошеник — казах аз.
— Адолф Хитлер е обичал кучета — рече Слейд. — Да приемем, че не е мошеник, да приемем, че е неуравновесен. Възможно е.
— Да — казах, — възможно е. Но какво да предприемем?
— Откъде да знам, по дяволите, аз не съм светилото от големия град. Ти кажи. Доколкото ми е известно, нямаме престъпление, няма жертва, няма нарушение на наказателния закон, както бихте се изразили вие, светилата от големия град. Ще се разпоредя патрулните коли да се навъртат по-често край дома му и ще наредя на всички да го държат под око. Ще проверя дали при прокурора има нещо относно поземлените операции на Шепърд. Ти имаш ли да предложиш нещо друго?
Поклатих глава.
— Откри ли жена му? — попита Слейд.
— Да.
— Ще се върне ли вкъщи?
— Не мисля.
— Той какво смята да прави?
— Нищо не може да направи.
— Може да отиде да я вземе и да я замъкне насила до вкъщи.
— Той не знае къде е. Не пожелах да му кажа.
— Ти си откачен — рече Слейд. — Това мога да ти кажа.
— Така е.
— Шепърд нормално ли прие това?
— Не, освободи ме. Каза, че щял да ме съди.
— Значи ти си безработен.
— Така ми се струва.
— Просто още един турист.
— Да.
Този път Слейд наистина се усмихна. С една широка усмивка, която бавно се разля по лицето му, образувайки дълбоки бразди от двете страни на бузите му.
— По дяволите — каза той и поклати глава. — По дяволите!
Сърдечно му се усмихнах в отговор, станах и си излязох. Вече в колата, седнал върху горещите седалки, със смъкнат покрив, аз си помислих нещо, което съм си мислил и преди. Помислих си, че не знам какво да правя. Запалих колата, включих радиото и се заслушах в нехайния шум на мотора. Не знаех дори къде да отида. Мисис Шепърд със сигурност не беше щастлива и мистър Шепърд със сигурност не беше щастлив. Това, разбира се, не ги правеше необикновени. Точно в този момент и аз самият не бях кой знае колко адски щастлив. Май че трябваше да си вървя у дома. У дома е мястото, където можеш да отидеш и са длъжни да те приемат. Кой беше казал това? Не можех да си спомня. Как цинично го беше казал обаче, копелето му с копеле! Включих колата на скорост и бавно подкарах по Мейн стрийт към мотела. Естествено, в моя дом нямаше никой. Там бях само аз. Аз бях готов да се приема по всяко време. Спрях на някакъв светофар. Някакво червенокосо девойче, облечено в синьо-зелени ярки памучни панталони и лимоненожълто бюстие, мина край мен. Панталоните й бяха толкова тесни, че се виждаха оскъдните очертания на долните й гащи, стегнали задника й. Тя погледна дружелюбно към колата. Бих могъл да й предложа да изпием по нещо и да доплуваме и да я сбъркам със своя австралийски кроул. Но тя имаше вид на хлапачка от някой колеж и сигурно щеше да иска да пробваме наркотици и да бръщолевим за нуждата от любов и от ново съзнание. Светофарът даде зелено и аз продължих. Един темерут на средна възраст, който няма къде да отиде. Беше малко след един часа, когато пристигнах на паркинга пред моя мотел. Време за обед. С възобновена енергия влязох във фоайето, завих наляво покрай рецепцията и тръгнах надолу по коридора към стаята си. Едно бързо измиване, а след това — на обяд. Кой би могъл да помисли, че само преди няколко мига бях без никаква цел. Когато отворих вратата на стаята си, Сюзън Силвърман лежеше на леглото, зачетена в някаква книга от Ерик Ериксън, и изглеждаше така, както би трябвало да изглежда.