— Има нещо такова — казах аз.
— Тогава защо трябва да се безпокоиш за него? След като не е от твоята компетентност, така или иначе, защо не се примириш с това. Ще поядем, ще поплуваме и ще походим на плажа няколко дни и ще се приберем вкъщи.
Келнерката дойде и донесе пържоли, салата, хлебчета и още една бира за мен. Около две минути се хранихме мълчаливо.
— Не мога да мисля за нищо друго — казах аз.
— Опитай се да овладееш ентусиазма си — рече Сюзън.
— Извинявай, не се изразих добре, това нещо просто не ме оставя на мира. Срещнах се с двама души, чийто живот се е объркал ужасно, и излиза, че изобщо не мога да им помогна да се измъкнат от това положение.
— Разбира се, че не можеш — каза тя. — Така както не можеш да направиш кой знае какво по отношение на глада, войната, чумата и смъртта.
— Огромно поле за действие — казах аз.
— Също така, не можеш да бъдеш баща на всеки. Допускането, че Пам Шепърд с подкрепата на няколко други жени не е в състояние да уреди собственото си бъдеще, е проява на опекунство от твоя страна. Всъщност тя би могла да се справи много успешно. Като мен.
— Аз да опекунствам? Не говори глупости. Яж си пържолата и мълчи, иначе ще те плясна.
12
След като се наобядвахме си поръчахме кафе на терасата край плувния басейн, седнали край бяла масичка, изработена от причудливо усукано желязо, под сянката на един синьобял чадър. В басейна имаше предимно деца, които пляскаха и викаха, докато майките им мажеха краката си с плажно масло. Сюзън Силвърман отпиваше кафе, държейки с две ръце чашата си и гледаше покрай мен. Видях очите й да се разширяват зад слънчевите й очила с цвят на лавандула, обърнах се и видях Хок.
— Спенсър — каза той.
— Хок — казах аз.
— Възразявате ли да седна при вас? — попита той.
— Заповядай, сядай. Сюзън, това е Хок. Хок, това е Сюзън Силвърман.
Хок й се усмихна, а тя каза:
— Здравей, Хок.
Хок придърпа един стол от съседната маса и седна до нас. Зад него стоеше едър мъж с обгоряло от слънцето лице и ориенталски дракон, татуиран от вътрешната страна на подлакътницата на лявата му ръка. Докато придърпваше стола си, Хок кимна към съседната маса и татуираният мъж седна на нея.
— Това е Поуъл — каза Хок.
Поуъл не каза нищо. Той просто седеше, скръстил ръце, и гледаше втренчено в нас.
— Кафе? — обърнах се към Хок.
Той кимна в съгласие.
— Нека бъде обаче айс-кафе.
Направих знак на келнерката, поръчах айс-кафето на Хок.
— Хок — обърнах се аз към него, — трябва да превъзмогнеш този стремеж към анонимност, който имаш. С други думи, защо не започнеш да се обличаш така, че хората да те забелязват, вместо винаги да се размиваш във фона, както правиш ти.
— Аз съм просто един човек в оставка, Спенсър, просто такава ми е природата. Не виждам никаква причина да робувам на облеклото си.
Хок беше обут с бели маратонки „Пума“ с черна лента. Носеше бели широки ленени панталони и съответстваща ленена жилетка, без риза. Поуъл беше по-консервативно облечен, с фланелка на тъмночервени и жълти черти и тъмночервени панталони.
Келнерката донесе на Хок кафето му.
— Вие със Сюзън, отпуската си ли прекарвате тук?
— Да.
— И дума да няма, хубаво е, нали? Кейп си е Кейп. Има атмосфера, каквато обикновено не може да се намери. Разбирате ли? Трудно е да му се даде определение, но сякаш витае някакъв дух на безгрижие. Не е ли така, Спенсър?
— Кажи ми да ти кажа.
— Сюзън — рече Хок, — този мъж е прям човек, разбирате ли? Просто казва всичко открито, направо — според мен, това е страхотно качество.
Сюзън му се усмихна и кимна. Той й се усмихна в отговор.
— Хайде, Хок, остави тези сладки приказки. Ти искаш да знаеш какво правя с Шепърд, а аз искам да знам какво правиш ти с Шепърд.
— Всъщност, става дума за нещо малко по-различно, зависи от коя страна ще го погледнеш. Не става дума за това, че ми пука кой знае колко какво правиш с Шепърд, колкото за това, че искам да спреш да го правиш.
— А-ха — рекох. — Заплаха. Това обяснява защо си домъкнал със себе си Ерик Червения. Знаел си, че Сюзън е с мен и не си искал да си с един по-малко.
— Какъв каза че съм? — обади се Поуъл от своята маса.
Хок се усмихна.
— Продължаваш да си все така остроумен, Спенсър.
Поуъл отново се обади:
— Какъв каза, че съм?
— Поуъл — казах му аз, — трудно е да се правиш на бабаит, когато носът ти се бели. Защо не пробваш да се намажеш с малко плажно масло „Сън Бан“ — отличен, немазен, предпазва от вредните ултравиолетови лъчи.
Поуъл се изправи.
— Задръж си остроумията, човече. Ти какво, подиграваш ли ми се?