— Никога не ми е било толкова вкусно — каза Пам. — Когато бях дете, майка ми никога не ме искаше в кухнята. Казваше, че ще се изцапам. И когато се омъжих, не можех да готвя нищо.
— Аз също не можех да готвя, когато се омъжих — рече Сюзън.
— Харв ме научи — продължи Пам. — Мисля, че той обичаше да готви, но… Тя сви рамене: — Това е работа на съпругата. И аз я вършех. Странно е как се откъсваш от неща, които обичаш заради… заради нищо. Някакво споразумение, мнение на други хора за това, което ти би трябвало да представляваш и да вършиш.
— И все пак, често това са наши собствени внушения, нали? — попита Сюзън. — Искам да кажа, как изграждаме мнението си за същността на нещата или за това, което те би трябвало да бъдат? Доколко в действителност съществува някаква абстрактна себеидентичност, която се опитва да се изяви?
Аз отпих от бургундското.
— Не съм сигурна, че те разбирам — каза Пам.
— Това е стар спор — продължи Сюзън. — Природа-възпитание. Дали наследствеността или средата е причината, за да бъдеш това, което си? Хората ли създават историята, или историята прави хората?
Пам Шепърд се усмихна.
— О да, природа-възпитание, растеж на детето и развитие. Не зная, но разбирам, че съм притисната в ъгъла, в който не искам да бъда.
Тя пийна малко от виното си и поднесе чашата към бутилката. Неосвободена напълно. Ако си освободен, ти си наливаш виното сам. А може би половингалоновата бутилка беше прекалено тежка. Напълних чашата й. Тя се загледа за миг във виното.
— Също и Харви — каза Пам.
— Притиснат натясно в ъгъла ли? — попита Сюзън. — Парите ли бяха причината?
— Не, не съвсем. Не точно парите. По-скоро някаква самомнителност, придаване на важност, стремеж да бъдеш човекът, който знае резултата, знае какво става. Инициатор и двигател. Не мисля, че парите изобщо го интересуваха толкова много, освен за да докажат, че той е на върха. Разбирате ли ме? — тя ме погледна.
— Да, нещо като съставяне на футболен отбор — казах аз. — Разбирам това.
— Би трябвало — обади се Сюзън.
— И ти ли си същият? — попита Пам Шепърд.
Свих рамене. Сюзън отговори:
— Да, и той е такъв. По специфичен начин.
Пам Шепърд добави:
— Бих помислила, че не е, но не го познавам много добре.
Сюзън се усмихна:
— Е, не е съвсем същият, но ако това има значение, той е.
Аз казах:
— Какво, по дяволите, съм аз, някаква важна клечка за подигравка, седя тук, а вие ме обсъждате.
Сюзън отговори:
— Струва ми се, че тази сутрин ти обрисува себе си съвсем добре.
— Преди или след като ме задуши със страстни целувки?
— Много преди това — отвърна тя.
— О! — казах.
Пам Шепърд запита:
— Добре, защо не участвуваш в надпреварата? Защо не мърмориш и не се изпотяваш, за да направиш отбор, да бъдеш звезда, какво, по дяволите, се опитват да правят Харви и неговите приятели?
— Не е лесно да се каже. Това е неудобен въпрос, тъй като ме принуждава да говоря за цялостност и самоуважение и за неща, които ти наскоро смеси с филмите на Джон Уейн. Като почтеност. Опитвам се да бъда почтен. Знам че е смущаващо да се чуе. Но аз вярвам в много от глупостите, които проповядва Торо. И посветих много време в работа, за да стигна там, където можех да го направя. Където можех да живея според своите собствени разбирания.
— Торо? — попита Пам Шепърд. — Ти наистина си чел всички тези книги, нали?