Изминаха поне пет, преди той да се появи. Беше тантурест и плешив, с тъмна кожа. Беше чевръст, колкото би могъл да бъде чевръст човек, който е висок метър и шейсет и пет и тежи деветдесет килограма. Розова риза на цветчета, бежов костюм, лачени мокасини в меднокафяв цвят с лъскави катарами отгоре. Кръглото му лице беше без бръчки, но късо подстриганата му коса около блестящото голо теме, беше почти изцяло побеляла. Той се приближи към мене с такава лека походка, че се запитах дали наистина е толкова дебел, колкото изглеждаше.
— Името ми е Силвия — представи се той. — Мене ли търсите?
— Да.
— Да отидем да поговорим тогава.
Силвия кимна с глава към стълбите и аз го последвах към втория етаж. Влязохме в някакво помещение, на вратата на което пишеше: „Обири“. Прозорците гледаха към Секънд стрийт. Имаше шест бюра, разположени две по две. Всяко от тях беше съоръжено с телефон с бутони и въртящ се стол от светла кожа. В единия от ъглите беше обособено нещо като офис, на чиято врата пишеше: СЕРЖАНТ КРУС. На едно от бюрата седеше мършав полицай с оредяла коса, който бе качил краката си върху плота и говореше по телефона. Беше облечен с черна тениска. На дясната му ръка имаше татуировка и някакъв надпис. На ръба на бюрото димеше цигара. Силвия грабна един стол от бюрата и го домъкна при своя.
— Сядай! — каза той.
Седнах и той се настани на въртящия се стол. Бутна назад облегалката и настани малките си крака в основата на стола. Не носеше чорапи. Голям настолен вентилатор раздвижваше горещия въздух над бюрата.
Върху бюрото на Силвия имаше картонена чашка от кафе, вече празна, и остатък от сандвич с бял хляб и фъстъчено масло.
— Е — рече той. — Започвай!
— Познавате ли Кинг Пауърс? — започнах аз.
— М-да.
— Мога да ви предам хората, които са извършили обира в „Бристълс сикюрити“ и Пауърс, но трябва да направим трампа.
— Пауърс не се занимава с банкови обири.
— Знам това. Мога да ви го предам за нещо друго, мога да ви предам хората, извършили обира на банката и да ви посоча връзката помежду им, но в замяна на това искам нещо от вас.
— Какво искаш?
— Искам двама души, които са замесени в това, да бъдат оставени на спокойствие.
— Ти ли си единият?
— Не, аз също не се занимавам с банкови обири.
— Да видим с какво се занимаваш тогава.
Показах му разрешителното си. Той му хвърли един поглед и ми го върна.
— Бостън, значи. Познаваш ли някой на име Ейбъл Маркъм? Работи в тамошния отдел „Обири“.
— Не.
— Кого познаваш тогава?
— Познавам един лейтенант от отдел „Убийства“. Казва се Куърк. Един следовател на име Франк Белсън. Един от отдел „Обири“, Хършъл Патън. Имам един приятел от пътната полиция в Билерика, името му е…
— Добре, добре — прекъсна ме Силвия, — работил съм с Патън. — Той извади от джоба на ризата си дъвка с розова есенция и пъхна в устата си две парченца от нея. На мене не ми предложи. — Нали знаеш, че ако разполагаш със сведения за извършено углавно престъпление, нямаш право да задържаш такава информация.
— Би ли ми дал едно парче дъвка?
Силвия бръкна в джоба си, извади пакетчето и го хвърли на бюрото пред мен. Бяха останали три парчета. Аз взех едното.
— Вземи поне две — посъветва ме Силвия. — С едно не можеш да направиш балонче. Правят ги от някаква гадост.
Взех си още едно парче, обелих обвивката и го лапнах. Силвия беше прав. Дъвката беше гадна.
— Помниш ли какви големи розови дъвки правеха някога „Дъбъл Бъбъл“? Една стигаше за цял балон.
— Времената се менят — рече Силвия. — Укривателството на информация за углавно престъпление е противозаконно.
Направих малко балонче.
— Да, знам. Можем ли да говорим за трампа?
— Какво би казал, ако те пъхнем за малко в килията като съучастник в углавно престъпление?
Трудех се над дъвката. Не беше достатъчно еластична. Можех да правя от нея само малки балончета, може би не по-големи от топче за пинг-понг, след което те звучно се пукаха.
— И какво би казал, ако те поразпитаме, докато си в килията. Тук имаме такива специалисти, дето ще те накарат всичко да си кажеш. Ясно ли ти е?
— Тази дъвка се залепва по зъбите — рекох аз.
— Ами не я дъвчи и няма да ти залепва — каза Силвия.
— Защо трябва да правят такива дъвки, които се залепват по зъбите на хората?! Господи, вече на никого да нямаш вяра!
— Щом не ти харесва, изплюй я! Не те карам да я дъвчеш.
— Все пак е по-добре, отколкото да нямаш нищо в устата.
— Няма ли да ми кажеш за „Бристълс сикюрити“?
— Ще говоря с теб за сделка.
— Дявол да го вземе, Спенсър, не можеш да се изтърсиш тук току-тъй и да ми разправяш, че искаш да се пазариш с мен. Не ти знам спатиите в Бостън, но тук аз решавам какви сделки може да се правят.