— Много добре — рекох. — Беше ти достатъчно да хвърлиш един поглед на разрешителното ми и си запомнил името ми. Не забелязах дори да мърдаш устни, докато го четеш.
— Не се будалкай с мен, драги, защото ще си намериш майстора. Нали ти е ясно какво искам да кажа?
— О, я престани да ме плашиш, Силвия. Когато се паникьосам проявявам склонност към насилие, а в тази стая сте само двама от вашите.
Онзи с рядката коса беше затворил телефона и се бе приближил да слуша.
— Джеки, искаш ли да отворя прозореца? — попита той Силвия. — Ако почне да се държи гадно, ще викаме за помощ.
— Или ще скочим — рече Силвия. — Два етажа са, но е за предпочитане, отколкото да си имаме работа с такъв звяр.
— Искате ли да преговаряме вече или репетирате за нощния клуб? — попитах аз.
— Как мога да съм сигурен, че ще ми дадеш информация? — попита Силвия.
— А ако не ти дам, какво ще загубиш? Няма да е по-различно, отколкото е сега.
— И никакви клопки — предупреди другият. — Най-малкото, нищо такова, което би могло да изглежда като клопка пред съда. Напарили сме се вече от такива неща.
— Няма проблеми — казах аз.
— Какво лошо са извършили тези, които искаш да не закачаме?
— Нищо на никого, освен на самите себе си — отвърнах. — Имали са съвсем други намерения, а когато са се оказали замесени, вече не са можели да променят нещата.
— Пазачът от банката, дето го убиха — каза Силвия, — познавах го. Беше при нас преди…
— Разбирам — казах аз. — Но моите хора не са искали това да се случи.
— Убийство, извършено по време на осъществяването на углавно престъпление, се смята за предумишлено убийство.
— И това ми е известно — потвърдих аз. — Знам също, че тези хора са добра трампа срещу онова, което мога да ти дам. Някой трябва да плати за пазача на банката.
Силвия ме прекъсна.
— Фицджералд, така се казваше той. Викахме му Фици.
— Както казах, някой трябва да плати за това. И аз ти го обещавам. Искам само да спася двама проклети глупаци.
Онзи с рядката коса хвърли поглед към Силвия.
— Досега нищо не сме разкрили по случая, Джеки. Нищичко.
— Ти имаш някакъв план, нали — рече Силвия.
Кимнах утвърдително.
— Няма никаква гаранция. Каквото и да ми кажеш, най-напред ще трябва да ти направя проверка.
— Знам това.
— О’кей, разказвай.
— Господи, мислех, че никога няма да стигнем дотук — казах аз.
20
Полицаят с рехавата коса се казваше Макдърмът. Той и Джеки Силвия слушаха разказа ми, без да ме прекъсват. Когато свърших, Силвия каза:
— Добре, ще помислим по този въпрос. Къде мога да те намеря?
— В хотела на Дънфи в Хайанис. Или в кантората ми, ако не съм там. Обаждам се там всеки ден — дадох му телефона.
— Ще ти отговорим.
Докато карах към Хайанис, дъвката ми се втвърдяваше все повече и повече. Писна ми да се боря с нея и я изплюх през прозореца пред болницата в Уорам. Боляха ме челюстите и ми се гадеше. Когато паркирах пред хотела, беше време за вечеря и вече не ми се гадеше, а бях гладен.
Сюзън се беше прибрала от своя антикварски поход с абажур стил Тифани, за който бе платила 125 долара. Слязохме в трапезарията, взехме си по една водка, агнешко с магданоз и сладкиш с къпини. Пийнахме по един касисов ликьор и отидохме в танцувалната зала, където изкарахме всички бавни парчета до полунощ. Занесохме си бутилка шампанско в стаята, изпихме я’, легнахме си и заспахме някъде след три.
Когато се събудих, беше единадесет без двайсет. Сюзън още спеше, с гръб към мен, завита до брадичката. Взех телефона и тихичко поръчах закуска.
— Не чукайте — предупредих аз. — Оставете закуската пред вратата. Приятелката ми още спи.
Взех душ и се обръснах. Завит през кръста с хавлиена кърпа, отворих вратата и вкарах в стаята количката. Докато се обличах, пиех кафе и хапвах от различните кифлички, подредени в кошничка. Сюзън се събуди, когато слагах пистолета си в кобура. Закопчах го за колана си. Тя лежеше по гръб, с ръце под главата и ме наблюдаваше. Навлякох летния си блейзър с лъскавите метални копчета и нагласих яката на ризата над реверите му. Можех да съблазня някоя.
— Ще се срещнеш с Хок и онзи, как му беше името? — рече Сюзън.
— Пауърс — отвърнах. — Да. Ще бъдем двамата с Харв Шепърд.
Тя продължаваше да ме наблюдава.
— Искаш ли кафе? — попитах я.
Сюзън тръсна глава:
— Не още.
Хапнах една овесена кифличка.
— Страх ли те е? — попита ме тя.
— Не знам. Не ми се разсъждава по този въпрос. Не виждам какво толкова страшно би могло да се случи днес.