Сюзън кимна.
— Разбира се, че ще говоря с нея. Кажи кога?
— След като свърши всичко това.
Сигурно вдругиден.
— Ще се радвам да го направя.
— Освен това, не съм й се предлагал.
— Не съм те питала — каза Сюзън.
— Но все пак беше смешна сцена. Искам да кажа, че говорихме много за това. Тя не е глупава, само е заблудена и може би незряла. Трудно мога да определя точно. Вярва в някои много деструктивни неща. Как беше в стиха на Фрост — „Той няма да престъпи бащините думи“?
— Това от „Да поправиш стена“ ли е? — попита Сюзън.
— Да, при нея е нещо подобно. Все едно, че никога не е престъпвала думите на майка си или на баща си и когато е разбрала, че не дават резултат, тя все пак не ги е престъпила. Просто е намерила някого с нов комплект от максими и никога не ги е престъпвала.
— За Роуз и Джейн ли говориш? — попита Сюзън.
— Имаш добра памет, която компенсира истинската ти външност.
— Има много такива жени. Срещам ги в училище и на училищните празненства. Жени на учители и директори. Виждала съм много от тях да идват с дъщерите си и срещам много дъщери, които ще станат такъв тип жени.
— Фрост го е писал за момче — казах аз.
— Да, знам. Разбирам.
Сервитьорката ни донесе стридите.
— Не се отнася само за жените, нали?
— Не, мадам. При Харви положението е също толкова лошо — също толкова е затънал в думите на баща си и е също толкова сляп за всичко вън от тях, колкото и Пам.
— Няма ли и той нужда от лечение?
Стридите бяха чудесни — много пресни и много млади.
— Да, мога да си представя. Но мисля, че може би тя е по-умна и по-смела. Мисля, че той няма достатъчно кураж за лечение. А може би и ум. Но аз го видях в стресово състояние. Може да е по-свестен, отколкото изглежда — казах аз. — Той я обича. Обича лошото в нея.
— Може би това е още една от формулите на баща му, която не може да престъпи.
— Може би всичко е формула. Може би не съществува нищо друго освен формули. Човек трябва да вярва в нещо. Да обичаш лошата част на някого не е най-страшното.
— Ах ти, ласкател такъв, колко елегантно го каза. Ти обичаш ли лошото у някого?
— Печелиш, мила — казах аз.
— Пак ли се правиш на Хъмфри Богарт?
— Да, опитвам се да го имитирам в огледалото на колата, докато пътувам оттук до Бостън и Ню Бедфорд, и обратно.
Свършихме със скаридите и донесоха омарите. Докато се занимавахме с тях, аз разказах на Сюзън всичко, което бяхме подготвили за следващия ден. Малко хора могат да се сравняват със Сюзън Силвърман в яденето на омари. Тя не оставя несчупена щипка или цепнатина, до която да не достигне. И през цялото време не се цапа и не изглежда дивашки.
Аз имам навика да се наранявам, когато нападам някой запечен в тесто пълнен омар. Затова обикновено го поръчвам по френски или на салата, или пък задушен, или както там го предлагат, стига да е изчистен от черупките.
Когато свърших да говоря, Сюзън каза:
— Трудно е да не изпуснеш нищо предвид, нали? Толкова много неща зависят от толкова много други неща. Толкова много е нерешено и ще остане така, освен ако не върви последователно.
— Да, изнервящо е.
— Ти не изглеждаш нервен.
— Такава ми е работата. Добре се справям. Сигурно ще успея.
— А ако не успееш?
— Тогава ще стане бъркотия и ще трябва да мисля за нещо друго. Направих, каквото можах. Опитвам се да не се тревожа за неща, които не мога да контролирам.
— И ти предполагаш, че ако се провалиш, ще можеш да оправиш нещата, нали?
— Така мисля. Нещо такова. Винаги съм бил в състояние да направя повечето от това, което е трябвало да направя.
Взехме си по една торта с горски боровинки за десерт и се оттеглихме в бара да пием кафе по ирландски.
Докато пътувахме обратно към мотела, Сюзън облегна главата си на седалката и без да слага кърпата, остави косата си да се вее.
— Искаш ли да погледнем океана — казах аз.
— Да — отговори ми тя.
Карах надолу по Сии стрийт към брега и спрях на паркинга. Сюзън остави обувките си в колата и ние тръгнахме да се разхождаме по пясъка в блестящата тъмнина, а океанът тихо се плискаше от лявата ни страна. Взех ръката й и продължихме разходката в мълчание. Някъде вдясно, навътре в сушата някой беше пуснал стар албум на Томи Дорси и вокална група пееше „От време на време“. Звукът се носеше над водата в късната неподвижност. Беше странен, но някак старомоден и познат.
— Искаш ли да поплуваме? — попитах аз.
Хвърлихме дрехите си накуп на плажа, влязохме в абаносовочерната вода и заплувахме един до друг, успоредно на брега. Преплувахме може би четвърт миля. Сюзън беше добър плувец и не ми се налагаше да забавям темпо заради нея. Само останах малко назад, за да наблюдавам движението на белите й ръце и рамене, които почти безшумно прорязваха водата. Още можехме да чуем стереото. Едно момче пееше „На изток от слънцето и на запад от луната“ в съпровод на мъжка вокална група. Сюзън спря пред мен Водата стигаше до гърдите й. Спрях до нея и обвих ръце около гладкото и тяло. Тя дишаше дълбоко, макар че не беше останала без дъх и аз можех да почувствам върху гърдите си силните удари на сърцето й. Тя ме целуна и соленият вкус на океана се смеси със сладкия вкус на нейното червило. Наведе назад глава и вдигна поглед към мене. Косата й беше залепнала на главата. А капчиците морска вода просветваха върху лицето й. Зъбите й ми изглеждаха много блестящи така близо до мен, когато тя се усмихна.