Поръчах си парче сладкиш с крем и чаша черно кафе и разгледах наоколо. Направих го съвсем небрежно, нямаше начин да знам къде ще стане размяната. Не можех нищо да спечеля от огледа на околността. Трябваше да завися от това дали ще работи механизмът, когато сложа ръцете си в джобовете.
Ресторантът не беше много оживен. По-скоро празен, отколкото пълен и аз се огледах наоколо да видя, дали някой не ме следи или изглежда съмнителен. Никой не лъскаше картечницата си, нито пък чистеше зъбите си с автоматичен нож, всъщност никой не ми обръщаше никакво внимание. Бях свикнал с това. Понякога минаваха дни, без хората изобщо да ми обърнат внимание. Долната кора на сладкиша беше влажна. Платих сметката и излязох.
Подкарах колата обратно към Бостън през Евърит и Чарлстаун. В Чарлстаун издигнатата над улицата железница беше демонтирана и градският площад изглеждаше странно гол и уязвим без нея. Като човек, който е останал без очилата, с които сме свикнали да го виждаме. Можеха да оставят релсите и да сложат отгоре висящи растения.
По неясни за мен причини движението в Бостън по обед е също толкова интензивно, колкото сутрин или вечер. Трябваха ми близо трийсет и пет минути, за да стигна до апартамента си.
Пам Шепърд ми отвори да вляза. Изглеждаше спретната, но не беше съвсем на себе си.
— Тъкмо започнах супата, искаш ли да ти сипя?
— Не, обядвал съм — казах аз, — но ще поседя с тебе и ще изпия едно кафе, докато обядваш. Ще трябва да прекараме още една нощ заедно.
— И после?
— И после, мисля, че всичко ще приключи. Надявам се, че ще можеш да се прибереш вкъщи.
Седяхме на масата и тя ядеше доматената си супа, докато аз пиех нескафето.
— Вкъщи ли? — попита тя. — Господи, това изглежда толкова далече.
— Изпитваш ли носталгия по дома си?
— О, да, разбира се, но…. всъщност не знам. Не знам как ще бъде. Искам да кажа, какво се е променило, откакто напуснах.
— Не знам. Струва ми се, че ще трябва да се върнеш вкъщи и да разбереш. Може нищо да не се е променило. Но утре Роуз и Джейн ще са в кюпа, а ти не можеш завинаги да останеш да спиш тука, моята въздържаност не е безгранична.
— Много мило от твоя страна, че ми го казваш.
— Вдругиден ще разговаряме за това. Няма да те изритам оттук.
— Какво ще стане утре?
— Ще го направим. Ще идем на пазара в Челси около шест часа сутринта, ще уредим сделката с оръжието и тогава, когато тя е, така да се каже, консумирана, ченгетата ще дойдат с мрежите си и ти и Харви ще получите още един шанс.
— Защо и аз трябва да идвам. Не казвам, че не искам или че няма да дойда, но каква полза има?
— Ти си нещо като заложничка. Роуз смята, че ако и ти си замесена, аз няма да ги изиграя. Тя ми няма доверие, но знае, че ще внимавам заради тебе.
— Искаш да кажеш, че ако нея я арестуват, ще приберат и мене.
— Изглежда това е нейната теория. Казах й, че това не е по сестрински. Но тя ми отговори нещо за някаква кауза.
— Господи, може би ти си единственият човек, на когото мога да разчитам.
При тези думи аз потреперих.
26
Навън валеше като из ведро и беше още тъмно, когато се събудих на канапето в дневната си с изкривен врат. Спрях будилника и се измъкнах от леглото. Беше пет без петнайсет. Взех душ и се облякох, преди да почукам на вратата на спалнята си в пет часа.
— Будна съм — каза Пам Шепърд.
Тя излезе от спалнята, облечена с моята хавлия, като изглеждаше точно на толкова години, на колкото беше, и влезе в банята. Проверих си пистолета. Стоях до предния прозорец и наблюдавах отгоре Марлборо стрийт и кръговете, които дъждът правеше на мократа улица. Мислех да направя кафе, но реших, че няма да имаме време и че можем да пием кафе във вагона. Извадих спортното си яке с надпис „Лоуъл Чийфс“ и го облякох. Като го оставих разкопчано, се опитах да си извадя пистолета. Останах доволен. В пет и двайсет Пам Шепърд излезе от банята със сресана коса и гримирана, но все още облечена с моята хавлия, влезе в спалнята и затвори вратата. Извадих ключовете за колата от джоба на панталоните си и ги сложих в джоба на якето. Отидох до прозореца и още известно време наблюдавах дъжда. Той винаги ме беше вълнувал. Мокрите улици изглеждаха по-обещаващи от сухите и градът беше по-тих. В пет и половина Пам Шепърд излезе от спалнята ми, облечена с жълти джинси и шоколадова блуза с големи ревери, облече сиво-син шлифер и си сложи широкопола непромокаема шапка в тон с него. После каза: