— Толкова грозно ли е?
— Разбира се, че е толкова грозно. Човек не се чука, за да доказва разни неща. Чука се, защото му харесва чукането, или този, с когото го прави, или и двете. За предпочитане е последното. Някои хора дори наричат това правене на любов.
— Знам — рече тя. — Знам.
— Или двете глупави патки, с които си се сближила. Те са дървени философки. Те нямат почти нищо общо с живота. Имат незначително отношение към фалическата власт и моделите на господство или ликвидирането на старци в името на неща от този род.
Тя престана да гледа през прозореца и се обърна към мене.
— Защо се гневиш толкова? — попита тя.
— Не знам точно. Торо казва на едно място нещо за преценяването на стойността на нещата, според това колко живот е трябвало да изразходва, за да получи дадено нещо. Ти и Харв не си знаете истинската цена. Пестеливост, предполагам. Това оскърбява моето чувство за пестеливост.
Тя се разсмя и поклати глава.
— Бога ми, харесваш ми — рече тя. — Много ми харесваш.
— Беше само въпрос на време — отвърнах.
Тя се загледа отново навън през прозореца и през по-голямата останала част от пътя ние мълчахме. Не го бях казал както трябва. Може би Сюзън би могла. Може би никой не би могъл. Може би приказките, така или иначе, нямат особен ефект.
Пристигнахме в мотела малко след десет часа и заварихме Сюзън в барчето да пие кафе и да чете „Ню Йорк таймс“.
— Добре ли мина? — попита Сюзън.
— Да, точно така, както трябваше.
— Той предупреди един от тях — рече Пам Шепърд, — и онзи избяга.
Сюзън повдигна веждите си към мен.
— Хок — казах аз.
— Ти разбираш ли това? — попита Пам Шепърд.
— Може би — отвърна Сюзън.
— Аз не.
— И мога да се обзаложа, че не ти е дал подходящо обяснение, нали? — рече Сюзън.
— Ни най-малко — рече Пам.
— Всичко останало обаче мина добре? — попита Сюзън.
Аз кимнах.
— Ще се върнеш ли вкъщи, Пам? — попита Сюзън.
— Мисля, че да. Не съм мислила истински за това, дори докато пътувахме насам. Но ето ме тук, на по-малко от километър от къщи. Мисля, че ще се върна там.
— Хубаво.
— Ще телефонирам на Харви — казах аз. — Какво ще кажете да го помоля да дойде, така ще можем да поговорим за всичко и може би Сюзън би могла да каже нещо.
— Да — рече Пам. — Страхувам се да го видя отново. Бих искала да го видя тук заедно с вас и без децата.
Върнах се в стаята, телефонирах на Шепърд и му казах какво беше станало, трябваха му десет минути, за да пристигне. Аз го посрещнах във фоайето.
— Пауърс в затвора ли е? — каза той.
Погледнах часовника си.
— Не, вероятно не е. Трябва вече да са го зарегистрирали и адвокатът му е там, уреждайки пускането му под гаранция, а Кинг седи отпред в приемната и чака да си тръгне за вкъщи.
— Боже господи — рече Шепърд. — Искаш да кажеш, че той ще бъде пуснат на свобода, знаейки че ние сме го накиснали?
— Животът е тежък понякога — рекох.
— Но, за бога, няма ли той да дойде да ни потърси? Ти не ми каза, че ще го пуснат под гаранция. Той ще тръгне да ни търси. Той ще знае, че сме го предали. Непременно ще дойде.
— Ако ти бях казал, нямаше да го направиш. Няма да тръгне да те търси.
— По дяволите, какво им е станало, та го пускат на свобода под гаранция. Нямаш никакво право да си играеш така с живота ми.
— Той няма да тръгне да те търси, Шепърд. Жена ти те очаква в барчето.
— Господи, как е тя?
— Добре е.
— Не, искам да кажа, в какво настроение е? Имам предвид, какво казва за мен? Каза ли, че възнамерява да се върне?
— Тя е в барчето с приятелката ми, Сюзън Силвърман. Иска да те види и иска това да стане в наше присъствие, а какво ще прави е нещо, което ще решите ти и тя. Засега, струва ми се, възнамерява да остане. Гледай да не изпортиш нещо.
Шепърд пое дълбоко дъх и го изпусна навън през носа си. Влязохме в барчето, Сюзън и Пам Шепърд седяха една срещу друга в едно сепаре. Аз се промъкнах и седнах до Сюзън. Шепърд остана прав и погледна надолу към Пам Шепърд. Тя погледна нагоре към него и рече:
— Здравей, Харв.
— Здравей, Пам.
— Сядай, Харв — рече тя.