Той седна до нея.
— Как си? — попита тя.
Той кимна с глава. Гледаше ръцете си, които бе сложил близо една до друга на масата пред себе си.
— Децата добре ли са?
Той кимна отново, протегна дясната си ръка и я сложи на гърба й с разтворени пръсти. Лицето му беше мокро.
— Всичко, каквото поискаш — каза той със сподавен глас. — Всичко, каквото поискаш. Ще ти дам всичко, което поискаш, можем да започнем отново и за теб ще бъда отново на върха само след година. Всичко. Всичко, каквото поискаш.
— Това, което искам, не е да сме на върха, Харви. — Чувствах се като воайор. — Става, става дума за нещо друго. Те смятат, че ние имаме нужда от психиатрична помощ — тя кимна към мен и Сюзън.
— Какво знаят те за това или за нас и изобщо за каквото и да било?
— Аз няма да остана, ако не получим помощ, Харви. Ние не сме просто нещастни. Ние сме болни. Имаме нужда от лечение.
— При кого ще отидем? Та аз не познавам никакви психиатри?
— Сюзън ще ни каже — рече Пам. — Тя е запозната с тези неща.
— Ако това ще те върне, ще го направя. — Гласът му се бе поотпуснал малко, но сълзите все още се стичаха по лицето му. Той продължаваше да гали гърба й с малки кръгови движения. — Каквото поискаш.
Аз станах.
— Вие тук ще се разберете. А докато вие се разбирате, аз ще ида да набера един телефон.
Те не ми обърнаха почти никакво внимание и аз се почувствах безполезен като кран за вода върху часовник. От стаята си позвъних в Съфолкската окръжна прокуратура на Кленси.
— Спенсър е — казах, когато ме свързаха. — Пауърс излезе ли вече от кафеза?
— Чакай да проверя.
В течение на близо три минути слушах слабите звуци, които издава телефон, оставен отворен. След това Кленси отново се появи.
— Да — рече той.
— Конте — казах аз.
— Ти знаеше, че ще го пуснат — рече Кленси. — Известно ти е истинското състояние на нещата.
— Да, благодаря — затворих аз.
Когато се върнах в барчето, Пам казваше:
— Прекалено тежко е. Прекалено тежко е да носиш бремето да си център на живота на всички.
Келнерката ми донесе нова чаша кафе.
— Е, какво да правим тогава — рече Харв. — Да не те обичаме ли? Да кажа на децата: стига толкова обич. Прекалено много й идва на майка ви! Това ли да направим?
Пам Шепърд поклати глава.
— Става дума за… не, разбира се. Аз искам да бъда обичана, но когато съм единственото нещо, което обичаш, и децата, усещането, че си някакъв център, чувството за цялата тази… Знам ли… отговорност, може би. Иска ми се да закрещя и да побягна.
— Боже мой — Харв поклати глава, — ще ми се аз да имах този проблем — някой, който ме обича прекалено много. Веднага бих се сменил с теб.
— Не, не би го направил.
— Добре де, във всеки случай, аз не бих те напуснал. Та аз не знам дори къде си била. Ти знаеш къде съм бил аз.
— Както и какво си правил — рече тя. — Проклет глупако.
Харв погледна към мен.
— Спенсър, копеле, ти си й казал.
— Трябваше — рекох.
— Добре, правех го заради теб и децата. Искам да кажа, що за мъж щях да бъда, ако бях оставил всичко да изтече без остатък и за теб и децата да не остане нищо. Що за мъж бих бил?
— Виждаш ли — рече Пам. — Виждаш ли, винаги аз, отговорността е винаги моя. Всичко, което правиш ти, е за мен.
— Глупости. Правя това, което би трябвало да прави един мъж. Няма нищо особено в един мъж, който се грижи за семейството. Посвещавайки живота си на семейството. В това няма нищо особено. Така трябва да бъде.
— Потискането на собственото его до такава степен е необичайно — рече Сюзън.
— Какво искате да кажете?
Гласът на Шепърд вече не звучеше сподавено и бе придобил някакъв тенекиен оттенък. Той говореше прекалено високо за помещението.
— Недей да крещиш на Сюз, Харв — казах аз.
— Аз не крещя, а искам да кажа, господи, Спенсър, тя ми казва, че всеотдайността и саможертвата са признак на болест.
— Не, Харв, не ти казва това. Тя иска да си помислиш защо не можеш да направиш нещо за свой собствен интерес. Защо трябва да мислиш за всичко това като за някакъв вид саможертва?
— Аз, аз не мисля… Искам да кажа, мога да направя нещо, което искам… за себе си.
— Какво например? — попитах.
— Ами, по дяволите. Аз… Ами, аз също искам да имам пари и хубави неща за семейството… и… о, по дяволите. Ти на чия страна си в тая работа?
Пам Шепърд сложи ръце на лицето си.
— О, господи — рече тя. — О, господи, Исусе Христе проклети.
28
След малко Шепърд си тръгнаха за вкъщи, неспокойни, несигурни, но в една и съща кола и с обещанието, че Сюзън и аз ще им гостуваме тази вечер. Дъждът спря и слънцето се показа. Ние със Сюзън слязохме на плажа и поплувахме, и полежахме на пясъка. Аз слушах музика по малкото си портативно транзисторче „Панасоник“, което Сюзън ми бе подарила за рождения ми ден. Сюзън четеше Ериксон и вятърът подухваше много леко откъм Нантъкит. Чудех се дали Пауърс щеше да се покаже. Нямах възможност да направя почти нищо, за да попреча на това. Когато се покаже, ще се покаже. Нямаше никакъв начин да се подготвя за това.