Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си
Част първа
За да живееш без корен, е потребно смело сърце.
Глава първа
Керн трепна, събуди се в непрогледния мрак и се ослуша. Като всички преследвани същества, и той се събуждаше изведнъж, готов да бяга. Докато седеше на леглото с наведено напред слабо тяло, той обмисляше как ще избяга, ако стълбището е вече заето.
Стаята беше на четвъртия етаж. Към двора имаше прозорец без балкон или корниз, откъдето да стигне до водосточните тръби. Бягството в тази посока беше немислимо. Оставаше само една възможност: по коридора към тавана, а оттам по покрива към съседната къща.
Погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше пет. В стаята беше почти тъмно. Чаршафите на другите две легла сивееха едва доловимо. Полякът спеше до стената, хъркаше.
Керн се смъкна предпазливо от леглото и пропълзя до вратата. В същия миг и спящият в средното легло се размърда и прошепна:
— Какво има?
Керн не отговори, долепил ухо до вратата.
Другият седна и почна да се рови из вещите си, разхвърляни върху желязното легло. Светна джобно електрическо фенерче, в чийто несигурен блед кръг се мярна част от изтърканата кафява врата и фигурата на Керн с разчорлени коси, измачкано бельо, по чорапи, с долепено до ключалката ухо.
— Какво има, да го вземат дяволите? — изсъска човекът от леглото.
Керн се изправи.
— Не зная. Чух някакъв шум, който ме събуди.
— Някакъв шум ли? Какъв шум, глупако?
— Чух нещо долу. Нещо като гласове или стъпки.
Другият стана и отиде до вратата. Беше в жълта риза, изпод която се подаваха два космати мускулести крака. И той се ослуша, после запита:
— Откога си тук?
— От два месеца.
— Имало ли е проверка през това време?
Керн поклати отрицателно глава.
— Аха! Счуло ти се е. Когато си заспал, и кихането понякога трещи като гръмотевица.
Той освети лицето на Керн.
— Така, така! Нямаш и двайсет! Бежанец ли си?
— Разбира се.
— Йезус Кристус, цо ше стало… — промълви внезапно полякът в ъгъла. Мъжът по риза освети последователно стаята. И насочи светлината към отсрещния ъгъл.
От тъмнината се появи една разчорлена черна брада, голяма зинала уста и две дълбоки, втренчено гледащи очи изпод гъсти вежди.
— Не викай Исуса Христа, поляко! — изръмжа мъжът с фенерчето. — Няма го вече. Умря като доброволец при Сома.
— Цо?
— Ето! Ето пак! — Керн изтича към леглото си. — Качват се! Трябва да избягаме през покрива.
Другият се завъртя като пумпал. Чу се затваряне на вратата и шепнещи гласове.
— По дяволите! Да вървим! Тичай, Полски! Полиция!
Той сграбчи вещите от леглото си и попита Керн:
— Знаеш ли пътя?
— Да. По коридора вдясно и нагоре по стълбите зад умивалника.
Мъжът по риза затвори безшумно вратата.
— Матко Боска! — промълви полякът.
— Млъквай! Не им казвай нищо.
Мъжът затвори вратата. И се втурна с Керн по чист коридор. Тичаха така безшумно, че можеха да чуят как капките на недобре затворената чешма се отцеждат в мивката.
— Насам — прошепна Керн, сви в ъгъла и се сблъска с нещо. Политна, зърна униформа и се опита да се върне. В същия миг някой го удари по ръката.
— Мирно! Горе ръцете! — заповяда глас в тъмнината. Керн изпусна нещата си на пода. Лявата му ръка изтръпна от удара в лакътя. Другарят му се огледа, сякаш готов да се хвърли по посока на гласа в тъмнината. Но зърна внезапно дулото на револвер, насочено срещу гърдите му от втори полицай. И вдигна бавно ръце.
— Кръгом! — заповяда гласът. — До прозореца!
И двамата се подчиниха.
— Виж какво има там — каза полицаят с револвера.
Вторият полицай потърси падналите на пода дрехи.
— Трийсет и пет шилинга… Една батерия… една лула… джобно ножче… гребен… и нищо друго…
— Никакви книжа?
— Две писма.
— Паспорти?
— Никакви.
— Къде са паспортите ви? — запита полицаят с револвера.
— Нямам — каза Керн.
— Разбира се! — Полицаят опря револвера си в ребрата на мъжа по риза. — Ами ти? Отделно ли трябва да те разпитвам, кучи сине? — попита той.
— Какво значи „кучи син“? — запита бавно мъжът. Полицаите се спогледаха. Този, който беше без револвер, се изсмя. Другият облиза устни.