— Чудесно — каза той. — Сякаш швейцарският император живее тук.
— Не знаеш ли какво е това?
Керн поклати глава.
— Това е сградата на Обществото на народите — каза с тъжна насмешка Фогт.
Керн го погледна учудено. Фогт кимна.
— Това е мястото, където от години разискват нашата съдба, дали трябва да ни дадат документи за самоличност и да ни признаят за човешки същества или не.
Един открит кадилак се отдели от редицата коли и тръгна към изхода. Вътре имаше няколко елегантни младежи, между които и девойка в скъпо кожено палто. Тя се засмя и махна с ръка към втора кола, уговаряйки точно къде ще обядват край езерото.
— Да — каза най-после Фогт. — Разбра ли сега защо им трябва толкова много време?
— Да — отговори Керн.
— Безнадеждно, нали?
Керн вдигна рамене.
— Тези хора не бързат много, както ми се струва.
Един портиер се приближи, и огледа с подозрение Керн и Фогт.
— Чакате ли някого?
Керн поклати отрицателно глава.
— Какво желаете тогава? — попита вратарят.
Фогт погледна Керн. Уморена, насмешлива искра блесна в погледа му.
— Нищо — обърна се той към вратаря. — Ние сме туристи. Най-обикновени поклонници по Божията земя.
— В такъв случай е по-добре да не се спирате — каза портиерът, като ги помисли за опасни анархисти.
— Да — каза Фогт. — И аз мисля, че ще е по-добре.
Тръгнаха по улица „Монблан“, спираха да погледнат витрините. Фогт спря пред един бижутериен магазин.
— Тук ще ти кажа сбогом.
— Къде отиваш сега? — попита Керн.
— Не особено далеч. Влизам в магазина.
Керн не разбра. Погледна през стъклото към елмазите, рубините и изумрудите, наредени върху сивото кадифе.
— Не вярвам да сполучиш — каза той. — Всеизвестно е, че бижутерите са коравосърдечни, може би защото постоянно си имат работа с камъни. И не дават никому нищо.
— Не очаквам да ми дадат нещо. Влизам просто да открадна.
— Какво? — Керн го погледна недоверчиво. — Сериозно ли говориш? Това е невъзможно при твоето положение.
— Именно затова го върша.
— Не разбирам — каза Керн.
— Ей сега ще разбереш. Внимателно съм обмислил всичко. Това е единствената ми възможност да преживея зимата. Ще ме осъдят най-малко на два месеца. Нямам друг избор. В ужасно положение съм. Още няколко седмици скитане по границата ще ме довършат. Трябва да постъпя така.
— Но… — започна Керн.
— Зная всичко, което ще ми кажеш. — Лицето на Фогт изведнъж се отпусна, сякаш нишките, които го крепяха досега, се разкъсаха внезапно. — Не мога да продължавам… — прошепна той. — Сбогом.
Керн видя, че е безполезно да говори повече. Само стисна ръката му.
— Надявам се, че скоро ще се съвземеш.
— И аз се надявам. Тукашният затвор е много хубав.
Фогт почака, докато Керн отмине, после влезе в магазина. Керн спря на ъгъла и започна да наблюдава вратата, като се преструваше, че чака тролей. След малко видя един младеж, който изхвърча навън и скоро се върна с полицай. „Надявам се, че ще намери най-после малко почивка“, помисли си той и тръгна.
Недалеч от Виена Щайнер намери кола, която го откара до границата. Не искаше да показва паспорта си на австрийските митничари, затова слезе и продължи пеш към границата. Към десет часа вечерта се представи в митницата и каза, че току-що е изгонен от Швейцария.
— Добре — каза стар митничар с брада на Франц-Йосиф. — Свикнали сме с тази работа. Утре сутринта ще те изпратим обратно. А сега си намери някъде да поседнеш.
Щайнер седна отвън пред митницата и запуши. Беше съвсем тихо. Дежурните митничари дремеха. От време на време минаваше някоя кола. След около час митничарят с брадата излезе.
— Кажи ми австриец ли си? — обърна се той към Щайнер.
Щайнер се разтревожи веднага. Той бе зашил паспорта в шапката си. И попита равнодушно:
— Защо мислиш така? Нямаше да съм бежанец, ако бях австриец.
Митничарят удари с ръка челото си, така че сребристата му брада потрепери.
— Разбира се, разбира се! Колко неща забравя човек! Попитах те само защото си казах, че ако си австриец, ще знаеш да играеш тарок.