— Зная да играя тарок. Научих го през войната. По едно време бях в австрийска дивизия.
— Великолепно! Великолепно! — Император Франц-Йосиф го потупа по рамото. — Та ти си почти наш сънародник! Какво ще кажеш? Ще се присъединиш ли към нас? Тъкмо се нуждаем от още един партньор.
— Разбира се.
Влязоха вътре. След един час Щайнер бе спечелил вече седем шилинга. И то без да мами като комарджията Фред, а съвсем почтено. Но играеше толкова по-добре от митничарите, че печелеше винаги, когато имаше добра карта.
В Единайсет часа вечеряха. Митничарите казаха, че това им е закуската, защото бяха дежурни до осем часа сутринта. Закуската беше обилна и вкусна. След това продължиха играта. Австрийските митничари играеха с отчаяна смелост против него. Към осем часа се обръщаха вече един към друг на име. Към три часа си говореха на ти. Към четири бяха толкова близки, че изразите „кучи син“, „дяволско изчадие“ „муле“ вече не се смятаха за обида, а бяха спонтанни изрази на учудване, възхищение и обич.
Към пет часа влезе дежурният митничар.
— Деца — каза той, — крайно време е да прехвърлим Йозеф през границата.
Настъпи мълчание. Всички погледи се обърнаха към натрупаните пред Щайнер пари. Пръв заговори император Франц-Йосиф.
— Спечеленото си е спечелено — каза примирено той.
— Добре ни оскуба. А сега ще отлети като лястовица наесен, негодникът!
— Падаха ми се хубави карти — възрази Щайнер. — Невероятно хубави карти.
— Съвсем вярно — каза тъжно император Франц-Йосиф. — Имаше много хубави карти. Утре и ние може да имаме хубави карти. Но ти няма да си вече тук. Това е малко несправедливо.
— Вярно. Но как да намериш справедливост на този свят, братко?
— Справедливостта между картоиграчите е в обстоятелството, че този, който печели, трябва да даде на другите възможност за реванш. Ако спечели пак, няма какво да се каже вече. Но така… — Император Франц-Йосиф вдигна отчаяно лице.
— Така не е много задоволително.
— Деца — каза Щайнер, — това да ви е грижата! Вие ще ме изгоните през границата, утре вечер швейцарците ще ме върнат и аз ще ви дам възможност за реванш.
Император Франц-Йосиф изплеска с ръце.
— Ето как ще стане! — извика облекчено той. — Не можехме да ти предложим сами такова нещо, защото сме държавни чиновници. Можем да играем на карти с теб. Това не е забранено. Но не можем да те насърчаваме да минеш обратно границата. Друга работа е, ако дойдеш сам.
— Ще дойда — каза Щайнер. — Можете да разчитате на мен.
Той се представи на швейцарския граничен пост и каза, че иска да се върне още същата нощ в Австрия.
Швейцарците не го изпратиха в полицейския участък, а го задържаха на границата. Беше неделя. Непосредствено до митницата имаше малка гостилничка. Тя беше пълна следобед; но след осем вечерта утихна.
Няколко свободни митничари седяха в голямата зала. Бяха ходили на гости у приятели, а сега започнаха да играят жас. Още преди да се усети какво става, Щайнер се озова между тях.
Швейцарците бяха чудесни играчи. Имаха железни нерви и невероятен късмет. До десет часа бяха взели осем франка от Щайнер. Към полунощ бе успял да си върне пет. Но към два часа, когато гостилничката затваряше, бе загубил тринайсет франка.
Швейцарците го почерпиха две големи чаши ракия.
Той се нуждаеше от тях, защото нощта беше студена, а щеше да гази Рейн.
На отсрещната страна зърна една черна сянка, която се очертаваше на небосвода. Беше император Франц-Йосиф. Луната зад него осветяваше главата му като сияние на светец.
Щайнер се подсуши. Зъбите му тракаха. Той изпи остатъка от ракията, която швейцарците му бяха дали, и се облече. След това се приближи към самотната фигура.
— Къде беше досега? — посрещна го Франц-Йосиф. — Чакам те тук от един часа. Опасявахме се да не загубиш пътя, затова останах да те чакам.
— Швейцарците ме задържаха — засмя се Щайнер.
— Добре, да бързаме сега. Остават ни само два часа и половина.
Битката започна веднага. В пет часа още продължаваше, този път австрийците имаха хубави карти.
Император Франц-Йосиф хвърли своите на масата.
— Сега ли трябваше да прекъснем?
Той облече куртката и стегна ремъка на ножа си.
— Да вървим, момко! Няма какво да се прави! Работата си е работа. Трябва да те прехвърлим пак оттатък.