Тръгнаха с Щайнер към границата. Франц-Йосиф пушеше ароматна цигара от Нигерия.
— Знаеш ли — каза след малко той, — предполагам, че швейцарците ще са особено бдителни тази нощ. Не смяташ ли, че те чакат?
— Възможно е — отговори Щайнер.
— Може би ще е по-разумно да те върнем утре вечер. Тогава ще помислят, че си се промъкнал, без да те забележат, и няма да бъдат толкова бдителни.
— Разумна мисъл.
Франц-Йосиф се спря.
— Погледни нататък. Виждаш ли, че нещо светна? Прожектор. А сега от другата страна. Видя ли?
— Много ясно — засмя се Щайнер. Не бе видял нищо, но знаеше какво иска старият митничар.
Франц-Йосиф почеса сребристата си брада. После смигна хитро на Щайнер.
— Положително няма да може да се промъкнеш. Това е ясно. Трябва да се върнем, момко. Съжалявам, но границата е охранявана много строго. Не можем да сторим нищо повече, освен да чакаме до утре. Аз ще направя доклада.
— Добре.
Играха до осем часа сутринта. Щайнер бе загубил седемнайсет шилинга, но имаше още двайсет и два от спечелените по-рано. Франц-Йосиф написа доклада и предаде Щайнер на смяната.
Дневните митничари бяха строги и акуратни. Те затвориха Щайнер в полицейското помещение, където той спа през целия ден. Точно в осем часа император Франц-Йосиф се яви, за да го отведе тържествено към митницата.
След малка, но сърдечна вечеря започна нова битка. На всеки два часа един от митничарите биваше сменян с друг дежурен. Щайнер остана до пет часа сутринта.
В дванайсет и петнайсет император Франц-Йосиф подпали от вълнение брадата си. Мислеше, че има цигара, и се опита да я запали. Това беше халюцинация, дължима на обстоятелството, че от един час насам му се падаха само пики и спатии и виждаше черни точки там, където нямаше нищо.
Щайнер отново разтърси митничарските сили. Особена паника внесе между три и пет часа. Отчаяният Франц-Йосиф доведе подкрепления. Телефонира на първенеца по тарок от Бухс, който пристигна запъхтян на мотоциклета си. Но и това не помогна.
Щайнер се справи и с него. За пръв път, откакто Го познаваше, Бог беше на страната на нуждаещия се.
Щайнер получаваше такива карти, че съжаляваше само за едно — че не играе с милионери. В пет часа свършиха играта. И оставиха картите. Щайнер бе спечелил сто и шест шилинга.
Първенецът от Бухс изгърмя с мотоциклета си, без да се сбогува. Щайнер и император Франц-Йосиф тръгнаха към границата. Старият митничар му посочи друга пътека.
— Тръгни в тази посока! — каза той. — Крий се внимателно утре сутринта. Следобед може да отидеш на гарата. Сега имаш достатъчно пари. И да не те видя вече, пладнешки разбойнико! — добави чистосърдечно той. — Инак ще трябва да искаме увеличение на заплатите си.
— Добре. Някога ще ти дам възможност да си върнеш.
— Но не на тарок. Дотегна ми тази игра. На шах, ако искаш, или на сляпа крава.
Щайнер мина границата. Подвоуми се дали да отиде до швейцарската митница и да поиска да го върнат, но реши, че няма да сполучи. Затова предпочете да вземе влака за Муртен и да потърси Керн. Градчето беше по пътя към Париж, така че нямаше да се отклони много.
Керн се движеше бавно към централната поща. Беше уморен. Почти не бе могъл да мигне през последните три нощи. Рут трябваше да дойде още преди три дни.
Досега не бе получил никаква вест от нея. Не беше му писала ни веднъж. Повтаряше си решително, че причината трябва да е съвсем незначителна, и бе измислял хиляди обяснения, но сега изведнъж му се стори, че тя няма да дойде. Чувстваше се странно замаян. Уличният шум проникваше отдалеч в тревожното му и загрижено съзнание и той пристъпваше като автомат, движейки краката си един след друг.
Един миг бе достатъчен, за да познае синьото палто. Спря. „Обикновено синьо палто — помисли си, — едно от стотиците сини палта, които ме подлудяваха тази седмица.“ Отмести поглед, след това погледна пак в същата посока. Няколко момчета и една натоварена с покупки дебела жена закриваха палтото от погледа му.
Притаи дъх и почувства, че трепери. Синьото палто играеше пред очите му сред зачервени лица, шапки, велосипеди, пакети и хора, които се появяваха непрестанно. Той продължи предпазливо напред, сякаш вървеше по опънато въже и се страхуваше, че може да падне всеки миг от него. И тогава дори, когато Рут се обърна и той видя лицето й, му се струваше, че има халюцинации. Едва когато лицето й светна, Керн се втурна да я посрещне.