— Ти си била тук, Рут! Чакала си ме да дойда! — Той я прегърна и почувства как тя се притисна до него.
Притискаха се така, сякаш се намираха на тясна планинска пътека и буря ги тласка към пропастта. А всъщност бяха пред входа на централната поща в Женева по време на най-голямо движение, когато хората се тълпяха край тях, блъскаха ги, обръщаха се и се смееха, но двамата младежи не виждаха нищо. Те бяха съвсем сами. Едва когато в зрителното поле на Керн се мярна някаква униформа, той се опомни и пусна Рут.
— По-бързо — прошепна, — ела да влезем в пощата, докато не се е случило нещо.
Те се сляха набързо с тълпата.
— Ела насам!
Застанаха в края на една редица пред гишето за пощенски марки.
— Кога пристигна? — попита Керн. Никога досега пощата не бе му се струвала толкова светла.
— Тази сутрин.
— В Базел ли те заведоха най-напред, или направо тук?
— Не. В Муртен ми дадоха разрешително за тридневен престой. Така че дойдох направо тук с влака.
— Чудесно! Дори разрешително за престой! Тогава няма от какво да се страхуваш. Аз си представях, че си сама на границата. Отслабнала си и си бледа, Рут.
— Но съм съвсем добре. Погрозняла ли съм?
— Не, разхубавила си се. Ти си все по-хубава при всяка нова среща. Гладна ли си?
— Да — каза Рут. — Изпитвам глад за всичко: да те гледам, да се движа по улиците, да дишам, да говоря.
— Ще обядваме веднага. Зная една малка гостилница, в която готвят прясна риба от езерото. Точно като в Люцерн — сияеше Керн. — В Швейцария има толкова много езера! Къде е багажът ти?
— На гарата, разбира се. Аз съм вече стара и опитна скитница.
— Да. И аз се гордея с теб, Рут. Предстои ти първото нелегално преминаване през граница. Това е нещо като зрелостен изпит. Страхуваш ли се?
— Никак.
— И не трябва. Аз познавам границата тук така добре, както бележника си. Всичко зная. Имам и билети дори. Купих ги във Франция завчера. Всичко е готово. Познавам гарата много добре. Ще седнем в една кръчмица, където ще сме в безопасност, и едва в последната минута ще скочим във влака.
— И билети ли си купил? Откъде си намерил пари? Ти ми изпрати толкова много!
— Ограбих швейцарските свещеници в отчаянието си. Минах през Базел и Женева като същински разбойник. Най-малко шест месеца няма да смея да се появя отново там.
— И аз имам малко пари — засмя се Рут. — Доктор Беер успя да ги вземе от Комитета за подкрепа на бежанците.
Те бяха един до друг и напредваха бавно с редицата.
Керн държеше здраво ръката на Рут в своята. Говореха тихо и се стараеха да изглеждат колкото е възможно по-равнодушни.
— Изглежда, че имаме необикновен късмет — каза Керн. — Ти не само си получила разрешение за престой, но носиш и пари. А защо не ми писа? Не ти ли позволяваха?
— Страхувах се. Мислех, че може да те арестуват, когато отидеш да получиш писмото. Беер ми разказа случилото се с Амерс. И той мислеше, че е по-добре да не ти пиша. Но аз ти писах много писма, Лудвиг. Пишех ти постоянно без хартия и молив. Знаеш, нали?
Тя го погледна. Керн стисна ръката й.
— Сигурен съм. Нае ли си вече стая?
— Не. Идвам направо от гарата. — Тя не му каза, че беше чакала пред централната поща от девет часа сутринта. — Реших, че ще си наема стая в същия пансион, където си и ти. Така ще е най-добре, нали?
— Да, само че… — Керн се поколеба за миг. — Знаеш ли, аз станах нещо като нощен бухал напоследък. Не исках да се излагам на никакви случайности, затова използвах само държавните хотели. — Той забеляза изражението й и добави веднага: — Не. Не затворите, а митниците. Човек може да спи там цяла нощ. Те са отоплени, а това е най-важното. Всички митници се отопляват великолепно. Но това не е удобно за теб. А ти имаш и разрешително за престой… Можем да се отпуснем и да си наемем стая в грандхотел „Белвю“. Там отсядат представителите на Обществото на народите. Министри и тям подобни безполезни личности.
— Няма да правим такова нещо. Аз ще остана при теб. Ако мислиш, че е опасно, да се махнем още тази вечер.
— Какво? — запита нетърпеливо чиновникът зад гишето. Стигнали бяха дотам, без да усетят.
— Марка от десет сантима — каза Керн. Опомни се веднага.
Чиновникът подаде марката. Керн плати. Тръгнаха към изхода.
— За какво ти беше тази марка? — попита Рут.