Докато се качваха по стълбите, Керн каза:
— Елегантен хотел, нали? Забеляза ли коженото палто?
— Да — усмихна се Рут. — Но беше имитация. Обикновена котешка кожа. Такова палто не струва повече от обикновено палто от вълнен плат.
— Не бих го различил никога. Мислех, че е скъпа кожа.
Керн включи лампата. Рут пусна чантата и палтото си на пода, прегърна го и притисна лицето си до неговото.
— Уморена съм — каза тя. — Уморена, щастлива и малко изплашена. Но главно уморена. Помогни ми да си легна.
— Да.
Легнаха си на тъмно. Рут сложи глава на рамото му, въздъхна дълбоко и заспа веднага като дете. Керн постоя малко буден, заслушан в дишането й. После и той заспа.
Нещо го пробуди. Той трепна, седна в леглото и се ослуша за шума навън. Сърцето му заподскача.
Реши, че е дошла полицията. Скочи веднага, изтича до вратата, открехна я и надникна. Някой крещеше долу, а сърдит, писклив женски глас отговаряше на френски. След малко дойде портиерът.
— Какво има? — запита развълнувано Керн през открехнатата врата.
Портиерът го погледна уморено и учудено.
— Нищо. Един пиян не искаше да плати.
— Само това ли?
— А какво друго може да стане? Случва се понякога. Вие нямате ли си друга работа?
Той отвори вратата на съседната стая и пусна двама души, които вървяха зад него: мъж с черни като смола мустаци и едра русокоса жена. Керн затвори вратата и се върна опипом към леглото.
Блъсна се в него, подпря се, за да се закрепи, и усети тялото на Рут. „Прага“, помисли си, обзет от дълбока любов.
Рут се раздвижи, облегна се на лакът и попита с изплашен шепот:
— Какво има, за бога?…
Сетне млъкна и в тъмнината се чу само спокойното й дишане.
— Аз съм, Рут — каза Керн и легна отново. — Аз съм. Изплаших те неволно.
— О, да — прошепна тя.
И заспа веднага, сложила на рамото му пламналото си лице. „Това е то — помисли си горчиво той. — Миналия път в Прага ти само запита, без да се тревожиш: Кой е? А сега се плашиш и трепериш.“
— Сваляй всичко — чу се мазен мъжки глас от съседната стая. — Луд съм за дебели меса.
— Мога да ти ги доставя — изсмя се жената.
Керн се ослуша. Едва сега разбра къде са. В хотел за секс. Той погледна предпазливо към Рут. Изглежда не беше чула нищо.
— Рут — каза почти безгласно той, — мила, уморена Рутхен, спи и не се събуждай. Това, което става в този хотел, не трябва да ни засяга. Ти ме обичаш, аз те обичам. Ние сме съвсем сами…
— По дяволите! — През тънката стена се чу плесница.
— Това се казва жена от класа! Корава като скала, да те вземат мътните!
— Уф, свиня! Ти си истинска бясна свиня — извика щастливо жената.
— Разбира се, да не мислиш, че съм от картон!
— Ние съвсем не сме тук, Рут — прошепна Керн. — Съвсем не сме тук. Ние сме на една слънчева ливада, а около нас цъфтят камелии и алени макове. Кукувица кука, светли пеперуди прелитат край лицето ти…
— На другата страна! Вдигни лампата — настояваше мазният глас от съседната стая.
— Какво ще правиш? Ох… — изграка със смях жената.
— Ние сме в една селска къщичка — шепнеше Керн. — Вечер е и току-що сме хапнали хляб и мътеница. Полумракът закрива постепенно лицата ни, наоколо е тихо, чакаме да се стъмни. Спокойни сме и знаем, че се обичаме.
От съседната врата се чу олелия, скърцане и крясъци.
— Аз съм сложил глава на коленете ти и усещам ръцете ти в косата си. Ти не се страхуваш вече, имаме паспорти и всички полицаи ни поздравяват любезно. Ти ходиш всеки ден в университета. Професорите се гордеят с теб. А аз… аз…
В коридора се чуха стъпки. В съседната стая бе настъпила тишина и се чу само тракане на ключ.
— Благодаря — каза портиерът. — Много благодаря.
— Какво ще ми дадеш, миличък? — запита един отегчен глас.
— Нямам много — отговори мъжът. — Петдесет.
— Ти си луд. Няма да откопчея нито едно копче за по-малко от сто.
— Но, мила… — Гласът стихна до глуха молба.
— Сега е ваканция и ние сме на морския бряг — продължаваше тихо и настойчиво Керн. — Ти плуваш, а аз спя на горещия пясък. Океанът е син, на хоризонта се белее платно. Подухва ветрец, чайките кряскат.