— Права си. Бях забравил вече това. Мислех за Ноймановата къща в Цюрих.
— И за плевнята, където ни измокри дъждът — изсмя се Рут.
— Ти помниш повече от мен. Но знаеш ли защо мисля така?
— Да — каза Рут. — Това е погрешно и оскърбително за мен. Ние ще си купим специална хартия и ще си направим прекрасни абажури. Ще научим френски на тази маса и ще гледаме небето през прозореца. Ще спим в тези легла, които ще бъдат много удобни, а щом се събудим и застанем до прозореца, мръсният двор ще бъде изпълнен с романтика, защото е парижки двор.
— Добре — каза Керн. — А сега да влезем в трапезарията. Храната е френска. И тя ще е прекрасна като всичко останало.
Трапезарията в хотел „Вердюн“ се намираше в подземието и пансионерите я наричаха Катакомбите.
За да се стигне дотам, трябваше да се мине по дълги извити стълби, коридори и чудновати стаи, мухлясали от десетилетия, със застоял въздух, неподвижен като водата в зеленясало блато. Трапезарията беше доста голяма, защото обслужваше и хотел „Интернационал“, който се намираше непосредствено до „Вердюн“ и принадлежеше на сестра на съдържателката.
Тази обща трапезария беше най-голямото развлечение за гостите на двата хотела. За тях тя беше това, което катакомбите са били за първите християни. Ако започне проверка в „Интернационал“, всички се прехвърляха през трапезарията във „Вердюн“, и обратното.
Общото подземие беше спасение. Керн и Рут спряха нерешително на прага. Беше пладне, но понеже нямаше никакви прозорци, трапезарията бе осветена с електричество. Изкуствената светлина в този час на денонощието изглеждаше странно неуместна и болезнена, сякаш частица от миналата вечер бе изостанала и бе забравена тук.
— Я гледай, Марил! — каза Керн.
— Къде е?
— Ей там, до лампата. Какъв късмет! Да видим веднага познат.
И Марил вече ги бе забелязал. Той поправи недоверчиво очилата си. После стана, отиде при тях и се ръкува.
— Децата пристигнали в Париж! Как ви се струва това? И как открихте „Вердюн“?
— Доктор Класман ми го посочи.
— Класман ли? Нима? Попаднали сте на когото трябва. „Вердюн“ е първокласно заведение. Тук ли се храните?
— Да, но само днес.
— Добре. Променете условията още утре. Запазете си стаята, а храната си купувайте сами. Ще ви бъде много по-евтино. От време на време може да похапвате и тук, за да не загубите благоразположението на съдържателката. Добре сте сторили, че сте се махнали от Виена. Там започва да става много горещо.
— Как е тук?
— Тук ли? Моето момче, Австрия, Чехословакия и Швейцария са за нас, бежанците, подвижна война, а Париж е позиционна война. Окопна линия. Всяка следваща вълна бежанци стига дотук. Виждате ли онзи мъж с гъстите черни коси? Той е италианец. А брадатият до него? Руснак. Две места по-нататък? Испанец. Още две места по-натам? Един поляк и двама американци до тях? Четирима германци. Париж е последната надежда и съдба на всички. — Той погледна часовника. — Елате, деца. Часът е почти два. Крайно време да вземете нещо за ядене. Французите са много точни, що се отнася до храната. След два часа няма да намерите нищо.
Седнаха на масата до Марил.
— Ако се храните тук, ще ви препоръчам дебелата келнерка — каза той. — Казва се Ивон, елзаска по произход. Не зная какво прави, но в чиниите, които тя носи, винаги има повече храна, отколкото в другите.
Ивон сложи супата на масата и се усмихна.
— Имате ли парички, деца? — запита Марил.
— За две седмици приблизително — отговори Керн.
Марил кимна.
— Добре. А помисляли ли сте какво ще правите?
— Не. Пристигнахме едва вчера. Как изкарват другите прехраната си тук?
— Уместен въпрос, Керн. Да започнем с мен. Аз припечелвам, като пиша статии за някои емигрантски вестници. Редакторите ги вземат, понеже едно време бях депутат в Райхстага. Русите имат Нансенови паспорти и разрешителни за работа. Били са първата вълна емигранти, нахлула преди двайсет години. Те са келнери, готвачи, масажисти. Вратари, обущари и какво ли не. Италианците също са си намерили сами работа. Те са втората вълна. Някои германци имат още валидни паспорти. Много малко от тях имат и разрешителни за работа. Някои имат и малко пари, които пестят най-грижливо. Но повечето са ги свършили. И работят нелегално, за да си изкарат прехраната и да имат някой франк. Продават каквото им е останало още. Онзи адвокат там се занимава с преводи и машинопис, младежът до него развежда германци по нощните заведения срещу процент. Седналата срещу тях актриса се препитава с астрология и хиромантия. Някои дават уроци. Други са станали учители по атлетика. Трети карат колички на пазара. Четвърти получават помощ от бежански комитети, едни се занимават с амбулантна търговия, други просят… трети се изгубват набързо от погледа ви. Ходихте ли вече в бежански комитет?