— Аз ходих сам тази сутрин.
— Получи ли нещо?
— Не.
— Няма значение. Трябва да отидеш пак. Рут да отиде в еврейския комитет, ти — в смесения, а аз съм ариец. — Марил се изсмя. — И мизерията има своя бюрокрация, както виждаш. Записаха ли ви?
— Не още.
— Запиши се утре. Класман може да ти помогне. Той знае всичко по тези въпроси. За Рут ще се опита може би да получи и разрешително за престой. Тя все пак има паспорт.
— Има паспорт — каза Керн. — Но срокът му е изтекъл и тя трябваше да мине нелегално границата.
— Няма значение. Паспортът си е паспорт. Струва толкова, колкото би струвало същото количество злато. Класман ще ти обясни всичко.
Ивон сложи на масата картофи и чиния с четири парчета месо. Керн й се усмихна. Тя отговори със сърдечна усмивка.
— Виждате ли? — каза Марил. — Такава е Ивон. Определената порция е едно парче месо. А тя донася и едно допълнително.
— Много ви благодаря, Ивон — каза Рут.
Ивон се усмихна още по-сърдечно и се отдалечи бавно и тромаво.
— Господи! — каза Керн. — Разрешително за престой на Рут! Тя е щастливка. И в Швейцария получи разрешително за престой. Само за три дни наистина.
— Отказа ли се от химията, Рут? — попита Марил.
— Да. Да и не. Но засега — да.
Марил кимна.
— Имаш право. — Той посочи един младеж, седнал до прозореца с книга пред себе си. — Онзи младеж там мие съдовете в едно нощно заведение от две години насам. Студент германец. Преди две седмици взе докторат на френски. Докато учеше за доктората си, узна, че не ще може да практикува тук, но би могъл да отиде в Кейптаун. Сега учи английски, за да може да издържи съответния изпит и да замине за Южна Африка. Така става тук. Обнадеждаващо ли ви се струва?
— Да.
— Нима, Керн?
— Аз намирам всичко обнадеждаващо. Как се държи полицията тук?
— Страшно разпусната. Трябва да бъдеш внимателен, разбира се, но тук не са така строги, както в Швейцария.
— Смятам, че и това е много обнадеждаващо — каза Керн.
На другата сутрин Керн отиде с Класман в бежанския комитет, за да се запише. Оттам отидоха в префектурата.
— Няма никакъв смисъл да се представяш на полицията — каза Класман. — Ти си просто изгонен. Но не е лошо да видиш поне веднъж как стават тези работи. Няма никаква опасност. Полицейските участъци заедно с черквите и музеите са най-безопасните места за бежанци.
— Това съвпада напълно с моя опит — каза Керн. — Не съм се сещал досега за музеите.
— Това е залата на избраниците — каза Класман. — Тя е нещо като рай. Тези хора имат разрешителни за престой и са дошли само да им продължат срока.
Керн почувства тържествеността и угнетителния трепет в тази зала.
— Това ли наричаш рай? — попита той.
— Да. Погледни!
Класман посочи една жена, която напускаше съседно гише. Тя гледаше с безумна радост някакъв документ, който девойката зад гишето й бе подала, след като го бе облепила със съответните марки. После изтича към група чакащи.
— Четири седмици! — извика със сдържана радост. — Продължиха го с четири седмици!
Класман и Керн се спогледаха.
— Четири седмици са цял живот сега, нали?
Керн кимна.
Пред гишето бе застанал един старец, който питаше смаяно:
— Но какво ще правя аз?
Чиновникът отговори толкова бързо на френски, че Керн не можа да го разбере. Старецът го изслуша и повтори:
— Да, но какво ще правя аз?
Чиновникът повтори обяснението си и извика:
— Следващият!
Протегна ръка да вземе документите, които стоящият зад стареца му подаде. Старецът се обърна и каза:
— Но аз не съм свършил още! Не зная какво ще правя. Къде трябва да отида?
Чиновникът отговори нещо неразбираемо и продължи да се занимава с документите на другия. Старецът се залови за ръба на гишето като за лодка в океан.