— Какво ще правя, щом не искате да продължите срока на разрешителното ми? — запита той.
Чиновникът не му обърна никакво внимание и старецът се обърна към стоящите зад него:
— Какво ще правя сега?
Той продължаваше да гледа каменната стена от загрижени, изплашени лица. Никой не му отговори. Никой не го изтика настрана. Всеки подаваше документите си над главата му, като внимаваше да не го бутне.
Той се обърна пак към чиновника:
— Все пак някой трябва да ми каже какво да правя — повтори тихо няколко пъти. Говореше почти шепнешком, с изплашен поглед и наведена глава под ръцете на онези, които се протягаха към гишето. Старческите му пръсти с криви изпъкнали вени не пускаха ръба на прозорчето. Устните му престанаха най-после да мърдат, той отпусна безпомощно ръце и се отдалечи. Тези големи, безполезни ръце висяха сега от раменете му като че бяха завързани с въже, без каквато и да е жизнена връзка с тялото, а ниско наведената му глава не можеше да види нищо.
Докато този човек седеше така, съвсем замаян, Керн видя следващо лице пред гишето да се сковава от ужас.
Последваха бързи ръкомахания, придружени с все същия изпълнен с ужас безутешен поглед, със слепия порив към невъзможно спасение.
— Това ли е раят? — попита Керн.
— Да — отговори Класман. — Поне сравнително. На мнозина се отказва, но и доста получават продължаване на срока.
Минаха през няколко коридора и стигнаха в друга зала, която не приличаше вече на салон за продажба на жп билети, а на четвъртокласна чакалня. Тя беше препълнена с хора от най-различни народности. Пейките не стигаха, затова мнозина бяха прави или седяха на пода. Керн видя едра мургава жена, седнала на пода в един ъгъл като едра квачка. Имаше безстрастни правилни черти. Черните й коси бяха вчесани на път и прибрани в плитка. Около нея играеха няколко деца. Най-малкото сучеше. Тя седеше невъзмутимо сред цялата олелия с поразителното достойнство на здраво животно и с правото на всяка майка да има очи само за своята челяд, която тичаше около нея като около статуя.
До нея бяха застанали група евреи с треперещи посивели бради, с кафтани и обици. Те чакаха с изражение на невъзмутимо примирение, сякаш бяха тук от векове и знаеха, че ще чакат още векове. На една пейка седеше бременна жена, до нея мъж, който търкаше непрестанно ръце. Друг побелял мъж до него утешаваше разплаканата си придружителка. Елегантен младеж от другата страна пушеше и поглеждаше крадешком хубавата, добре облечена жена отсреща, която постоянно нахлузваше и сваляше ръкавиците си. Един гърбав пишеше нещо в бележник. Няколко румънци свистяха като парни котли. Някакъв мъж гледаше разни снимки, прибираше ги в джоба си, изваждаше ги пак веднага, оглеждаше ги и ги прибираше отново. Дебела жена четеше италиански вестник. Млада девойка седеше съвсем сама, потънала в скръбта си, без да обръща внимание на нищо.
— Тези хора са подали искания за продължаване на разрешителните — каза Класман. — Или ще подадат такова искане.
— Какви документи са нужни за това?
— Повечето имат още валидни паспорти или пък с изтекъл срок и неподновени… Други са влезли по някакъв начин законно в страната с редовна виза.
— Тук не са най-нещастните значи — каза Керн.
— Не — отговори Класман.
Керн видя, че зад гишетата имаше и чиновнички, освен чиновниците. Тези чиновнички бяха хубавички и добре облечени, повечето бяха със светли блузи и ръкавели от черен сатен. Изведнъж му се стори странно, че зад тези гишета може да има човешки същества, които се притесняват да не изцапат ръкавите на блузите си, когато пред тях стоят толкова хора с потънал в калта живот.
— През последните седмици тук беше особено зле — обясни Класман. — При всяко събитие в Германия, възбуждащо недоволство в съседните страни, първи страдат бежанците. Те са изкупителна жертва за всичко.
Керн видя пред едно гише непознат мъж със слабо, интелигентно лице. Документите му изглеждаха в ред, след като му зададе няколко въпроса, девойката зад гишето ги взе и започна да пише. Но Керн видя, че застаналият пред гишето се поти, докато чака. Голямата зала беше хладна, непознатият беше в тънък летен костюм, но потта се лееше от всяка пора на кожата му. Лицето му лъщеше от влага, едри капки се стичаха по челото и бузите. Той стоеше неподвижен, сложил ръце на ръба пред гишето, с учтиво, но не раболепно изражение, готов да отговаря, ако го запитат. Искането му бе изпълнено, но потта продължаваше, като че този човек се печеше на невидима жар. Керн нямаше да е така поразен, ако нещастникът беше викал, ако се беше оплакал или молил. Но сега, застанал учтиво и спокойно, готов храбро да посрещне съдбата си, издаден неволно само от предателските капки пот, този човек приличаше на удавник. Едно чисто животинско вълнение бе съборило всички прегради на установеното поведение.