Девойката му върна документите с няколко любезни думи. Господинът й благодари внимателно на безукорен френски и си тръгна веднага. Едва когато стигна до вратата на залата, той отвори да види написаното.
На хартията имаше само синкав печат и две дати, но на този човек изведнъж му се стори, че е настъпил май и славеите на свободата са запели в голата зала.
— Да си вървим ли? — попита Керн.
— Нагледа ли се?
— Да.
Тръгнаха към изхода, но бяха спрени от група изпаднали евреи, които се въртяха наоколо им като стадо рошави и гладни гарги.
— Моля… помощ… — Най-старият пристъпи напред с умолителен жест. — Ние не говори френски… Молим… помощ… Моля, човешки… Човешки…
Изглежда, че това беше единствената немска дума, която знаеха, защото я повтаряха непрестанно, посочвайки с изтощените си пожълтели ръце челата, очите и сърцата си, повтаряйки непрекъснато, тихо, настойчиво и напевно:
— Човек… Човек… — Само най-старият добави: — Другари…
Явно знаеше още няколко думи.
— Говориш ли идиш? — попита Класман.
— Нито дума — каза Керн.
— Тези евреи не знаят никакъв друг език. Стоят тук с дни, без да могат да се обяснят. И търсят преводач.
— Идиш, идиш! — кимна утвърдително най-старият.
— Човешки… Човешки… — продължи да бръмчи хорът от развълнувани и изразителни лица.
— Помощ… помощ… — Най-старият посочи към гишетата. — Не може да говори, само: човешки… човешки…
— Не знам идиш — каза Керн и махна ръка със съжаление.
Стадото го заобиколи веднага.
— Идиш… Човек…
Керн поклати глава. Скимтенето престана. Най-старият запита отново някак изплашено, с наведена глава.
— Не?…
Керн поклати отрицателно глава.
— Ах…
Старият евреин вдигна ръце до гърдите си. Докосна с крайчеца на пръстите сърцето си и го покри с длани. Остана така, леко наведен напред, вслушан сякаш в далечен глас. После се поклони и отпусна бавно ръце.
Керн и Класман напуснаха залата. Когато стигнаха до външния коридор, отвън, откъм каменната стълба, долетяха звуци на военна музика.
— Какво става? — запита Керн.
— Радио. Горе са стаите за почивка на полицаите. Обеден концерт.
Музиката се стелеше по стълбите като порой — събра се в коридора и се втурна като водопад през широко разтворените врати, за да залее една дребна самотна фигура, сгушена на най-долното стъпало, тъмна, безцветна и неподвижна черна купчинка, малка могилка с безумен, неспокоен поглед. Беше старецът, който се бе отделил с такава мъка от неотстъпчивото гише. Той се бе сгушил, загубен и отчаян в този ъгъл, със свити рамене и изпънати колене, като че нямаше да стане никога вече… А над него и край него музиката се разливаше в неудържим весел порой, мощна, безмилостна и неспирна като самия живот.
— Ела сега да пием кафе — каза Класман, като излязоха.
Седнаха пред едно малко бистро. Керн се почувства ободрен, след като изпи горчивото черно кафе.
— Каква е последната спирка? — попита той.
— Последната спирка за мнозина е да седят някъде сами, докато умрат от глад. Затвор, нощуване в станциите на подземната железница или под мостовете на Сена.
Керн гледаше хората, които минаваха непрестанно покрай изнесените на тротоара маси на бистрото.
Една девойка с голяма кутия за шапки в ръка мина покрай него и му се усмихна. После се обърна и му хвърли бърз поглед през рамо.
— На колко си години? — попита Класман.
— На двайсет и една. Скоро ще навърша двайсет и две.
— Така и предполагах. — Класман разбърка кафето си. — Аз имам син на същата възраст.
— Тук ли е и той?
— Не — каза Класман. — В Германия е.
— Жалко. Зная какво е там — каза Керн и вдигна глава.
— За него не е лошо.
— Толкова по-добре.