— Много по-лошо би било, ако дойде тук — каза Класман.
— Нима? — попита изненадано Керн.
— Да. Защото бих го пребил от бой.
— Какво?
— Той ме издаде. По негова вина трябваше да избягам.
— Как е възможно? — каза Керн.
— Аз съм католик. И то добър католик. Но момчето ми е записано от години в младежката партийна организация. Сега ги наричат вече „Ветерани“. Ясно ти е, че това не ми беше приятно и често спорех със сина си. Той ставаше все по-нахален. Един ден, държейки се като фелдфебел към новобранец, ми каза да си затварям устата, ако не искам да си изпатя. Заплаши ме, разбираш ли? Аз му ударих един шамар, както заслужаваше. Той изхвръкна разярен и ме издаде на Гестапо. Повторил бе дума по дума всички оскърбителни изрази, които бях казал за партията. За щастие там имах приятел, който ме предупреди по телефона. Трябваше да се махна веднага. След един час пристигна да ме арестува полицейска група, водена от сина ми.
— Не е било шега — каза Керн.
Класман кимна.
— Няма да е шега и когато го пипна.
— Дотогава той може би ще има собствен син, който ще го издаде на друга партия.
Класман го погледна учудено.
— Толкова ли време мислиш, че ще се задържат?
— Не зная. Но не си представям, че някога ще се върна в Германия.
Щайнер забоде под левия си ревер значката с пречупен кръст.
— Великолепно, Беер — каза той. — Откъде я намерихте?
Д-р Беер се усмихна.
— От един пациент. При автомобилна злополука пред Муртен. Поправих ръката му. Отначало беше предпазлив и твърдеше, че оттатък всичко е великолепно, после изпихме два коняка и започна да ругае цялата им стопанска система и ми даде за спомен партийната си значка. За жалост трябваше да се върне в Германия.
— Бог да го благослови! — Щайнер взе от масата един син портфейл и го отвори. Там имаше някакъв списък с пречупен кръст най-отгоре и няколко пропагандни листовки. — Сигурен съм, че това ми стига. Ще се хване на тази въдица и още как!
Той взе списъка и листовките от Беер, на когото една партийна организация от Щутгарт изпращаше от години такива неща по някакви неясни съображения.
Щайнер си избра някои от тях и тръгна да разбие Амерс. Беер му бе разказал за случилото се с Керн.
— Кога заминавате? — попита Беер.
— В единайсет часа. Но преди това ще ви донеса пречупения кръст.
— Чудесно. Ще ви чакам с бутилка ракия.
Щайнер излезе. Позвъни на входната врата на Амерс. Слугинята отвори.
— Бих желал да поговоря с хер Амерс — каза рязко той, — казвам се Хубер.
Прислужницата изчезна и се върна скоро.
— За какво го търсите? — попита тя.
„Аха — помисли си Щайнер, — това сигурно се дължи на идването на Керн.“ Той знаеше, че на Керн не са задали този въпрос на вратата.
— По партийна работа — отвърна кратко.
Този път се появи самият Амерс. Гостът вдигна спокойно ръка.
— Членът на партията Амерс?
— Да.
Щайнер обърна ревера си и показа значката.
— Хубер — обясни той. — Аз съм представител на външния отдел и искам да ви задам някои въпроси.
Амерс стоеше като вкопан, леко приведен напред.
— Заповядайте, моля, хер… хер…
— Хубер. Просто Хубер. Нали знаете, неприятелят има уши навсякъде.
— Зная. За мен е голяма чест да ви приема, хер Хубер.
Щайнер беше преценил правилно. На Амерс никога не би му минало през ума да се усъмни в него. Послушанието и страхът от Гестапо бяха дълбоко вкоренени в мозъка му. А дори да се усъмни, не би могъл да му стори нищо в Швейцария, защото Щайнер имаше австрийски паспорт на името Хубер. Никой не би могъл да знае доколко е свързан с нацистката партия. Дори и германската легация, която отдавна бе изгубила следите на тайните си агенти.
Амерс въведе Щайнер във всекидневната.
— Седнете, Амерс — каза Щайнер и седна на стола на домакина. Зарови из портфейла си. — Известно ви е, партиен член Амерс, че общото правило на нашата дейност в чужбина е мълчание.
Амерс кимна.
— Това очаквахме и от вас. Безшумна дейност. А узнахме, че сте вдигнали ужасен шум за някакъв млад емигрант.
— За онзи разбойник ли? — подскочи Амерс. — Той ме направи за смях, мошеникът…
— За смях ли? — прекъсна го рязко Щайнер. — Публично ли ви направи за смях? Другарю Амерс…