— Не публично, не публично! — Амерс разбра, че е сгрешил. Готов беше просто да се наругае от яд. — Искам да кажа, че ме направи за смях в собствените ми очи.
Щайнер го погледна втренчено. После каза бавно:
— Амерс, един националсоциалист никога не става за смях, дори в собствените си очи. Какво става с вас, човече? Да не би демократическите къртици да са изгризали корена на принципите ви? Смешен… такава дума не съществува в нашия речник. Само другите са смешни, разбирате ли?
— Да, разбира се. — Амерс изтри челото си. Той си представяше вече как го изпращат в концлагер, за да си припомни партийните принципи. — Това беше единственият случай. Иначе съм твърд като стомана. Верността ми е непоклатима…
Щайнер го остави да говори. После го прекъсна изведнъж:
— Добре, партиен член Амерс! Надявам се, че това няма да се повтори. Не се занимавайте вече с емигрантите. Разбирате ли? Ние сме доволни да се отървем от такива хора.
Амерс кимна усърдно. После стана, донесе от бюфета кристално шише и две сребърни чашки за ликьор с високи столчета и позлатена вътрешност. Щайнер погледна възмутено тези приготовления и запита:
— Какво е това?
— Коняк. Предполагам, че бихте пийнали нещо ободрително.
— Така ще поднасяте само коняк, който не струва, Амерс — каза малко по-любезно Щайнер, — или на въздържател. На мен ще дадете някоя по-голяма обикновена чаша.
— Много добре.
Амерс се зарадва, защото предполагаше, че ледовете вече са стопени.
Щайнер изпи чашата си. Конякът беше чудесен. Но заслугата не беше на Амерс. В Швейцария няма лош коняк.
Извади синия портфейл от кожената чанта, която Беер му беше дал.
— Тук има и нещо друго, другарю. Строго поверително. Нали знаеш, че нашата пропаганда в Швейцария не върви както трябва.
— Да — съгласи се усърдно Амерс. — И аз съм на същото мнение.
— Много добре. — Щайнер отклони веднага неприятната тема. — Всичко това ще се промени. Ние възнамеряваме да уредим тайни фондове. — Той погледна списъка.
— Получили сме вече няколко крупни дарения. Но и по-незначителните са добре дошли. Тази приятна къщичка е ваша собственост, нали?
— Да. Но върху нея тежат, разбира се, две големи ипотеки. Така че тя принадлежи в действителност на банката — побърза да обясни Амерс.
— Ипотеките сте взели, за да плащате по-малко данъци. Един партиец с къща не е ястреб без пари в банката. Колко да запиша от ваше име?
Амерс го погледна смутено.
— Няма да е лошо да запишете по-голяма сума — каза насърчително Щайнер. — Ние ще изпратим, разбира се, списъка с имената на дарителите в Берлин. Смятам, че мога да запиша петдесет франка срещу вашето име.
Амерс въздъхна с облекчение. Той бе очаквал да му поискат най-малко сто франка. Знаеше колко е ненаситна партията.
— Разбира се — съгласи се веднага той. — Може би дори шейсет.
— Добре, да кажем шейсет тогава. — Щайнер записа нещо. — Имате ли и друго име, освен Хайнц?
— Хайнц. Карл, Госвин… Госвин със „с“.
— Госвин е необикновено име.
— Да, но чисто немско. Старогерманско. Имало е крал Госвин по време на великото преселение на народите.
— Вярвам.
Амерс сложи на масата една банкнота от петдесет и друга от десет франка. Щайнер прибра парите в джоба си.
— И дума не може да става за разписка — каза той. — Разбирате защо, нали?
— То се знае. Нали трябва да се пази тайна. В Швейцария сме — смигна лукаво Амерс.
— И никакви безполезни олелии в бъдеще, партайгеносе. Мируването е половин победа. Не забравяйте това.
— Разбира се. Зная как да се държа. Станалото беше само нещастна случайност.
Щайнер се върна у д-р Беер по ветровитите улици, като се усмихваше самодоволно. Рак на черния дроб! Този Керн! Как ли ще го погледне, когато получи шейсетте франка, спечелени при наказателния поход!
Глава седемнайсета
Някой почука на вратата. Рут се ослуша внимателно. Беше сама. Керн бе излязъл още от сутринта да си търси работа. Тя се поколеба, после стана тихо. Влезе в стаята на Керн и затвори междинната врата. Двете стаи бяха ъглови, а това беше много удобно в случай на проверка. Човек можеше да се измъкне по коридора от едната, без да бъде забелязан от тези, които са застанали пред входа на другата.