Рут затвори безшумно външната врата на стаята на Керн. Сетне тръгна по коридора, за да види кой е чукал.
Пред вратата на стаята й стоеше мъж на около четиресет години, когото тя познаваше по лице. Той се казваше Броз и живееше в хотела. Жена му беше от седем месеца болна на легло. Живееха с малката помощ, получавана от бежанския комитет и с оскъдните си лични средства. Това не беше тайна. Всички в хотел „Вердюн“ се познаваха много добре.
— Мен ли търсите? — попита Рут.
— Да. Исках да ви помоля за услуга. Вие сте фройлайн Холанд, нали?
— Да.
— Аз съм Броз и живея на по-долния етаж — каза стеснително мъжът. — Съпругата ми е болна, а аз трябва да изляза да си потърся работа. Затова исках да ви запитам дали бихте имали случайно малко време…
Броз имаше тъжно и грозно лице. Рут знаеше, че почти всички в хотела бягат, щом го зърнат, защото той винаги търсеше компания за жена си.
— Тя почти винаги е сама… А сигурно се сещате какво значи това за нея. Може да се отчае много лесно. Понякога е прекалено тъжна. Но щом види някого, веднага се ободрява. Предположих, че и вие бихте желали да поговорите с някого. Жена ми е интелигентна…
Рут се учеше сега да плете вълнени пуловери, казали й бяха, че някаква руска фирма на Елисейските полета ги купувала, за да ги препродаде три пъти по-скъпо. Тя искаше да продължи работата си и навярно би отказала да услужи на Броз, но трогателната похвала „Жена ми е интелигентна“ я накара да се реши. Почувства се някак засрамена и каза:
— Почакайте да взема нещо. След това ще дойда с вас.
Взе преждата, плетката и модела и слезе с него. Жена му лежеше в стаичка с изглед към улицата. Когато влезе с Рут, Броз промени изражението на лицето си. То засия с непресторена радост.
— Люси — каза той, — фройлайн Холанд ще постои малко при теб.
Две тъмни очи на восъчнобледо лице погледнаха мнително Рут.
— Аз излизам — побърза да каже Броз. — Ще се върна довечера. Сигурен съм, че днес ще намеря нещо. Довижане.
Той й махна усмихнато с ръка и затвори вратата след себе си.
След малко бледата жена попита:
— Той ви помоли да дойдете, нали?
Отначало Рут се опита да отрече, след това само кимна.
— Така и мислех. Благодаря ви, че дойдохте, но аз мога да стоя и сама. Не бих искала да ви преча на работата. Мога да поспя.
— Аз нямам никаква работа — каза Рут. — Уча се да плета на две куки, а това мога да сторя и тук. Донесох преждата и иглите.
— Има по-приятни занимания от това да стоите при болна — каза уморено жената.
— Сигурно. Но това пък е по-приятно, отколкото да стоя сама.
— Всички говорят така, за да ме утешат — прошепна жената. — Зная, че хората се стараят винаги да утешат болните. Защо не признаете, че ви е противно да стоите с една непозната болна в лошо настроение и че вършите това само защото мъжът ми ви е убедил?
— Вярно е — отговори Рут. — Нямам никакво намерение да ви утешавам. Но съм доволна, че мога да поговоря с някого.
— Бихте могли да излезете — каза болната.
— Това не ме привлича особено.
Понеже не получи отговор, Рут вдигна глава. И видя едно лице, загубило всякакво самообладание. Болната се бе понадигнала, гледаше я втренчено и се разплака ненадейно. Лицето й се обля в сълзи.
— Господи! — ридаеше тя. — Вие можете да приказвате така… А аз!… Да бих могла да изляза още веднъж поне…
Тя се отпусна отново на възглавницата. Рут стана.
Сиво бледите рамене на болната трепереха в тясното легло сред следобедния полумрак. През прозореца се виждаше студената слънчева улица, къщи с железни балкончета, а над покривите огромни електрически реклами за аперитив „Дюбоне“ светеха безсмислено на дневната светлина. За миг й се стори, че всичко това е много далечно, като гледка от някаква друга планета.
Жената престана да плаче. Изправи се бавно и попита:
— Още ли сте тук?
— Да.
— Аз съм нервна и истерична. Имам понякога такива дни. Не ми се сърдете, моля ви.
— Не ви се сърдя. Просто не помислих, преди да ви отговоря.
Рут седна отново край леглото. Тя сложи пред себе си модела на плетката и продължи да работи. Не поглеждаше вече към болната. Не искаше да види пак разстроеното й лице. Собственото й здраве изглеждаше проява на лош вкус в тази обстановка.
— Не държите правилно иглите — каза най-после болната. — А това забавя работата ви. Ето как се плете. — Тя започна да показва на Рут. После взе изплетеното и го погледна. — Изпуснали сте една бримка — обясни. — Трябва да я изплетем. Вижте как.