Рут вдигна глава. Болната се усмихваше. Лицето й сега беше внимателно, оживено, напълно погълнато от работата. Нямаше и следа от неотдавнашното избухване. Бледите й ръце работеха ловко и бързо.
— Ето — каза усърдно тя. — Опитайте сега сама.
Рут взе плетивото. „Странно — помисли си учудено, — не е ли ужасно, че подобна дреболия може да даде такава бърза утеха?“
Когато Броз се върна вечерта, стаята беше тъмна.
През прозореца се виждаше късче зеленикаво небе и огромната червена реклама на „Дюбоне“.
— Люси? — каза Броз в тъмнината.
Жената в леглото се размърда и той можа да види лицето й. То бе поруменяло от отражението на електрическата реклама, като че болната бе оздравяла по някакво чудо.
— Спеше ли? — попита той.
— Не, само почивах.
— Отдавна ли си отиде фройлайн Холанд?
— Преди няколко минути.
— Люси! — Той седна предпазливо на ръба на леглото.
— Мили. — Тя поглади ръката му. — Намери ли нещо?
— Нищо засега. Но ще намеря.
Жената помълча. Най-после каза:
— Аз съм такова бреме за теб, Ото!
— Как можеш да кажеш такова нещо, Люси! Какво съм аз без теб?
— Ще бъдеш свободен. Ще можеш да правиш каквото си искаш. Ще можеш дори да се върнеш в Германия и да работиш.
— Нима?
— Да — каза тя. — Разведи се с мен. Там ще те похвалят, че си го направил.
— Благородният ариец е осъзнал най-после чистотата на расата си и е напуснал еврейката, нали? — попита Броз.
— Така ще кажат вероятно. Те нямат нищо против теб, Ото.
— Но аз имам нещо против тях.
Броз облегна глава на парапета на леглото. Той си припомни деня, когато началникът му бе дошъл в архива, говорил бе дълго за времената, в които живеят, за способностите на Броз и за това, че е срамота да го уволнят само защото е женен за еврейка. Той си взе шапката и си излезе. След една седмица разкървави носа на портиера, едновременно партиец и шпионин, защото бе нарекъл жена му мръсна еврейка. Това беше почти катастрофа. За щастие адвокатът на Броз успя да докаже, че вратарят е говорил в пияно състояние против правителството, и в резултат онзи изчезна. Но жената на Броз не можеше да излиза вече на улицата. Не искаше да я блъскат ученици от основното училище, облечени в партийни униформи. И понеже Броз не можа да си намери друга работа, заминаха за Париж. Жена му се разболя по пътя.
Зеленикавото небе над прозореца постепенно загуби цвета си. Стана мъгливо и тъмно.
— Имаше ли болки, Люси? — попита Броз.
— Не особено. Но съм ужасно уморена. Вътрешно.
Броз погали косите й. Те блестяха с медни отражения от рекламата на „Дюбоне“.
— Скоро ще станеш пак.
Жената раздвижи бавно глава под ръката му.
— Какво ми е, Ото? Никога не съм била така, а това трае вече месеци.
— Нищо особено. Нито сериозно. Жените често се разболяват така.
— Не вярвам, че някога ще оздравея — каза с внезапно отчаяние тя.
— Скоро ще оздравееш. Трябва само да не губиш смелост.
Нощта вече пълзеше по покривите навън. Броз седеше неподвижно, все още облегнал глава на парапета.
Лицето му, съкрушено и изплашено през целия ден, сега беше спокойно и ведро в последната неясна светлина.
— Обичам те, Люси — каза тихо той, без да помръдне.
— Никой не обича болна жена.
— Болната жена заслужава двойно повече любов, защото е едновременно жена и дете.
— Точно така — каза тя тъжно и тихо. — Но аз не съм и това дори. Не съм ти съпруга. Аз съм само бреме и нищо повече.
— Нали имам любимите ти коси! — каза Броз и се наведе да я целуне. — Очите ти. — Той се наведе да целуне очите й. — Ръцете. — Целуна и ръцете й. — Имам и любовта ти. Или ти не ме обичаш вече? — Той бе навел лице съвсем близо до нейното. — Не ме ли обичаш вече?
— Ото! — прошепна тя и сложи ръка на гърдите си.
— Не ме ли обичаш вече? — повтори тихо той. — Кажи ми. Мога да разбера. Естествено е да не обичаш човек, който не може да си изкарва прехраната. Кажи, любима, незаменима! — каза умолително той на повехналото лице.