Очите й изведнъж се наляха с щастливи сълзи. Гласът й стана отново младежки нежен.
— Наистина ли ме обичаш още? — запита тя с усмивка, която разкъса сърцето му.
— Трябва ли да ти го повтарям всяка вечер? Толкова много те обичам, че ревнувам и леглото, в което лежиш. Ти би трябвало да бъдеш само в моето сърце и в моята кръв.
Той се усмихна и се наведе отново над нея. Обичаше я и нямаше нищо друго, освен нея, но често изпитваше необяснимо нежелание да я целуне и прегърне страстно. Ненавиждаше се за това чувство заради болестта й, но здравото му тяло просто беше по-силно от неговата воля. Обаче сега, в нежното и топло отражение на рекламата отвън, вечерта му напомни друга вечер отпреди много години — отпреди тъмната власт на болестта — топло и утешително отражение на миналото, като червената светлина на отсрещния покрив.
— Люси! — прошепна той.
Тя притисна влажните си устни до неговите. И остана неподвижно, забравяйки за известно време измъченото си тяло, в което раковите клетки водеха безгласна, призрачна борба и вътрешностите й бавно се превръщаха в сива безформена пепел.
Керн и Рут се разхождаха по Елисейските полета. Витрините светеха, кафенетата бяха препълнени с народ, електрически реклами блестяха, а Триумфалната арка се издигаше в сребристия парижки въздух като райска врата.
— Погледни вдясно — каза Керн. — Вазер и Розенфелд.
Пред огромната витрина на „Дженерал Мотърс“ бяха застанали двама бедно облечени младежи. Костюмите им бяха овехтели и двамата бяха без палта. Спореха така оживено, че Керн и Рут постояха доста време край тях, преди да ги забележат. Двамата младежи бяха пансионери в хотел „Вердюн“. Вазер беше техник и комунист, а Розенфелд — син на банкерско семейство, което живееше на третия етаж. И двамата бяха почти без средства.
— Слушай, Розенфелд — каза умолително Вазер. — Бъди разумен поне малко. Един „Кадилак“ не е лош за стари хора. Но за какво ти е на теб такава шестцилиндрова таратайка? Тя гълта бензин, както кравата гълта вода, без да увеличи скоростта си.
Розенфелд поклати отрицателно глава. Той гледаше като замаян към ярко осветената витрина, където един черен „Кадилак“ се въртеше бавно на подвижна платформа.
— Да предположим, че гълта много бензин! — извика възбудено той. — Цял варел, ако искаш! Това не е важно. Погледни каква чудесна външност има! Удобна, сигурна! Като блиндирана кула!
— Тези доводи имат значение за застрахователна полица, Розенфелд, не и за кола. — Вазер посочи съседната витрина, която пък беше на „Ланча“. — Погледни тук! Кола от класа! Само четири цилиндъра, но продълговато, нервно създание като пъргава пантера, готова да скочи веднага. С нея може да прескочиш и зид, ако пожелаеш.
— Нямам намерение да прескачам зидове, а да отида в „Риц“ за коктейл — отвърна безстрастно Розенфелд.
Вазер не обърна внимание на възражението му.
— Погледни каква линия! — продължи възторжено той. — Как пълзи по земята! Стрела, светкавица! В сравнение с нея и онази осемцилиндрова кола дори ми се струва много тежка. А скоростта й е същински блян.
Розенфелд избухна в презрителен смях.
— А как смяташ да се вмъкнеш в този детски ковчег? Вазер, Вазер, тази кола е за джуджета. Представи си дама във вечерна рокля, със скъпо кожено палто или рокля от златист брокат с шлейф! Връщаш се от „Максим“ през декември, да кажем, по улиците сняг и кал, а ти си в тази подвижна радио кутийка. Не виждаш ли, че ще си просто смешен?
Вазер се изчерви.
— Това е вкусът на капиталиста — каза той. — Ти пък мечтаеш за локомотив, Розенфелд, не за лека кола. Как може да ти харесва такова допотопно животно? То подхожда на капиталистическите търтеи, но ти си младеж. Ако искаш нещо по-солидно, вземи си едно „Дьолае“. С такава кола може да вдигнеш сто и шейсет километра без проблем.
— „Дьолае“! — отсече Розенфелд. — Трябва да го палиш на всеки пет минути! Това ли ти е вкусът?
— Нищо подобно, стига да умееш да караш! Колата е бърза като ягуар, като снаряд! Човек се унася от песента на мотора й. Или пък ако искаш нещо наистина чудесно, вземи си новия „Талбот“, с него ще вдигнеш сто и осемдесет километра. Това се казва кола.
Розенфелд плюна възмутено.
— „Талбот“! Това се казва кола наистина! Само че такава кола не бих приел дори като подарък. Машина с такова налягане в радиатора при движение! Не, приятелю! Аз си държа все още на моя кадилак. — Той се обърна към витрината на „Дженерал Мотърс“. — Погледни само качеството! Пет години няма да има нужда да отвориш капака на мотора. Разкош, драги Вазер! Само американците разбират от истински разкош. Моторът е така безшумен, че просто не се чува.