— Бежанци! — каза Марил. — И тези хора са били бежанци! Гонени, презирани, често бездомни, гладни, осъждани и пренебрегвани от съвременниците си. Живели и умрели в нищета — а погледнете какво са създали! Световна култура, която исках да ви покажа.
Той свали очилата си и започна да ги бърше замислено.
— Кое е най-силното впечатление, което оставят тези картини? — обърна се към Рут.
— Покой — отговори веднага тя.
— Покой ли? Мислех, че ще кажете красота, но имате право, защото покоят днес е красота. Особено за нас. А твоето впечатление, Керн?
— Не зная — каза Керн. — Бих желал да притежавам една от тези картини, за да мога да я продам и да живея с получените пари.
— Ти си идеалист — отговори Марил.
Керн го погледна недоверчиво.
— Говоря сериозно — каза Марил.
— Зная, че е глупаво, но е зима и искам да купя палто на Рут.
Керн се почувства глупаво, но наистина не можеше да измисли нищо друго, защото тази грижа не напускаше нито за миг съзнанието му. За своя изненада изведнъж усети ръката на Рут в своята. Лицето й сияеше, тя се притисна до него.
Марил сложи отново очилата си и се огледа.
— Човек е велик в крайностите си — в изкуството, глупостта, любовта, омразата, себелюбието и дори в саможертвата. Но в живота му всъщност най-много липсва обикновената доброта.
Керн и Рут бяха приключили с вечерята си. Тя се състоеше от какао и хляб и беше единственото им ядене от една седмица насам, с изключение на чашата кафе и двете кифли, включени от Керн в наема за стаите.
— Хлябът днес има вкус на бифтек — каза Керн. — Вкусен и сочен бифтек с пържен лук.
— А моят има вкус на пиле — отговори Рут, — пиле с прясна салата.
— Възможно е твоят да е такъв. Дай ми резенче от него. И аз лесно мога да си представя пиле.
Рут отряза дебела филия от дългия бял френски хляб.
— Ето — каза тя. — Откъм ребрата. Или предпочиташ откъм гърдите?
— Ако не беше с мен, Рут, бих могъл да се скарам с Бог — засмя се Керн.
— А пък аз без теб бих легнала да рева — отговори Рут.
Някой почука на вратата.
— Броз — тъжно каза Керн. — Само той може да дойде, разбира се, точно насред любовни признания.
— Влезте! — извика Рут.
Вратата се отвори.
— Не — каза Керн. — Невъзможно! Сънувам! — Той стана предпазливо, сякаш се стараеше да не изплаши някой призрак. — Щайнер! — заекна. Призракът се усмихна.
— Щайнер! — извика Керн. — Щайнер е, велики боже!
— Добрата памет е основа за приятелството и убиец за любовта — отговори Щайнер. — Извинявай, Рут, че влизам с такива максима, но долу току-що срещнах стария си приятел Марил. И беше неизбежно да се сетя за нея.
— Откъде идваш? Направо от Виена ли?
— От Виена. Като заобиколих през Муртен.
— Какво? — Керн отстъпи. — През Муртен ли?
Рут се засмя.
— Муртен беше нашето мъчилище, Щайнер. Там се разболях, а този пограничен турист ветеран бе заловен от полицията. Името Муртен не ни звучи радостно.
— Затова именно отидох там, деца — усмихна се Щайнер. — За да отмъстя за вас. — Той извади портфейла си, откъдето взе шейсет швейцарски франка. — Ето! Четиринайсет долара, или триста и петдесет френски франка. Подарък от Амерс.
Керн го гледаше смаян.
— От Амерс ли? — каза той. — Триста и петдесет франка?
— По-късно ще ти обясня, синко. Прибери ги в джоба си. Сега да ви огледам! — Той се взря внимателно в тях. — Хлътнали бузи, недохранване, какао и вода за вечеря… И не сте казали никому нищо, нали?
— Не още — отговори Керн. — Винаги, когато се готвехме да го сторим, Марил ни канеше на обяд или на вечеря. Като че има шесто чувство.
— Има и седмо дори. За живопис. Завлече ли ви в някой музей, след като ви нахрани? Това е обичайното наказание.
— Да. Заведе ни да видим Сезан, Ван Гог, Мане, Реноар и Дега.
— Аха! При импресионистите. Това значи, че сте обядвали заедно. След вечеря води при Рембранд, Гоя и Ел Греко. Хайде, обличайте се, деца! Парижките ресторанти са ярко осветени и ни чакат.