— Ние току-що…
— Виждам — прекъсна намръщено Щайнер. — Обличайте се веднага! Аз съм пълен с пари.
— Облечени сме.
— Така ли? Продали сте палтата си, значи, на някой едноверец, който без съмнение ви е измамил.
— Не — каза Рут.
— Има и непочтени евреи, моето момиче, колкото и свят да ви се струва сега вашият мъченически народ. Хайде да вървим! Ще изследваме расовите различия при пържените пилета.
— Е, разправяй как върви? — попита Щайнер след вечерята.
— Много забавно — каза Керн. — Париж е не само град на тоалетната вода, сапуна и парфюмите, но и на безопасните игли, връзките за обувки, копчетата и иконите. Амбулантната търговия тук е почти невъзможна. Опитах какво ли не — мих чинии, карах колички по пазара, надписвах пликове, продавах играчки — но нищо от това не бе успешно. Всичко беше временно. Рут намери за две седмици работа като чистачка на офис. След това дружеството фалира и тя не получи никакво възнаграждение за труда си. За плетени вълнени пуловери й предлагаха точно толкова, колкото струва вълната. В резултат… — Той разкопча сакото си. — В резултат аз приличам сега на богат американец. Чудесно е без палто. Тя може да оплете и на теб такъв пуловер, Щайнер…
— Имам прежда още за един — каза Рут. — Само че е черна. Харесва ли ви черен пуловер?
— И още как! Черното е най-подходящият цвят за нас. — Щайнер запали цигара. — Ясно. Кажете сега, заложихте ли палтата си, или ги продадохте?
— Ами най-напред ги заложихме, а след това ги продадохме.
— Разбира се. Както става винаги. Ходихте ли в кафене „Морис“?
— Не. Само в кафене „Елзас“.
— Добре. Сега ще отидем в „Морис“. Там ще търсим някой си Дикман. Той знае всичко. Включително как да ви намерим палта. Искам да го питам и по друг, по-важен въпрос. За тазгодишното международно изложение.
— Международно изложение ли?
— Да, синко — каза Щайнер. — Надявам се да има работа за много хора. А чувам, че не били много придирчиви за документите.
— Откога си тук, Щайнер, за да научиш всичко това?
— От четири дни. Преди това бях в Страсбург. Трябваше да се погрижа за нещо там. А вас открих чрез Класман, когото намерих в префектурата. Аз имам паспорт, деца. И след два дни ще се настаня в хотел „Интернационал“. Името ми харесва.
Кафене „Морис“ приличаше на кафене „Шперлер“ във Виена и на кафене „Граф“ в Цюрих. Беше типично емигрантско свърталище. Щайнер поръча кафе за Керн и Рут и отиде да поговори с един възрастен господин, седнал отсреща. Разговаряха известно време, след това събеседникът на Щайнер погледна внимателно Керн и Рут, като че искаше да ги прецени, и излезе.
— Това беше Дикман — каза Щайнер. — Той знае всичко. Правилно съм бил осведомен за изложението, Керн. Чуждите павилиони са вече в строеж. Работата се плаща от чужди правителства. Те довеждат свои работници, но за надничарска работа, за изкопи и така нататък наемали тукашни хора. Късмет за нас. Понеже надниците се плащат от чужди фирми, французите не обръщат особено внимание кой работи. Ще трябва да направим опит още утре сутринта. Доста бежанци работели вече там. Ние имаме предимството, че вземаме по-евтино от французите.
Дикман се върна с две палта.
— Предполагам, че тези ще станат — каза той.
— Премери балтона — обърна се Щайнер към Керн. — Най-напред ти. А после Рут ще премери другото палто. Безполезно е да се противите.
Палтата им бяха по мярка. Рут имаше дори кожена якичка. Дикман се усмихна леко:
— Набито око имам.
— Това ли са най-хубавите вехтории, които предлагаш, Хайнрих? — попита Щайнер.
Дикман го погледна обидено.
— Палтата са много хубави. Не са нови, то се знае. Това с кожената яка беше на някаква графиня, изгнаница, разбира се — добави той, като забеляза погледа на Щайнер. — Истински американски енот, Йозеф. Не е заек.
— Добре. Ще го вземем. Ще дойда утре да уредя въпроса с теб.
— Няма нужда. Вземете ги просто така. Дължа ти много повече от тези пари.
— Глупости!
— Не, вярно е! Вземи ги и да не говорим повече. Бях в ужасно положение по онова време. Да, велики боже!
— Как вървят работите иначе? — попита Щайнер.