Дикман вдигна рамене.
— Печеля достатъчно за децата и за себе си, но е противно да живееш от вехтории.
— Не ставай сантиментален, Хайнрих. Аз съм измамник, картоиграч, скитник, обвинен съм в нападение на полицай и в какво ли не още — но съвестта ми все пак е напълно спокойна.
Дикман кимна.
— Най-малкото ми дете е болно от грип. Има треска. Грипът не е опасен за децата, нали?
Той го погледна умолително. Щайнер поклати глава.
— Треската само ускорява оздравяването.
— Затова бързам да се прибера по-рано тази вечер — обясни Дикман.
Щайнер поръча един коняк. После запита Керн:
— Искаш ли и ти коняк, моето момче?
— Слушай, Щайнер… — започна Керн.
Но Щайнер го прекъсна веднага.
— Не говори! Това са коледни подаръци, които не ми струват нищо, както виждаш. Един коняк, Рут? Ще пиеш, нали?
— Да.
— Нови палта! Изглед за работа! — Керн изпи коняка си. — Животът стана интересен.
— Не се самозалъгвай — усмихна се Щайнер. — По-късно, когато имаш достатъчно работа, най-интересното време от живота ти ще ти се стори това, през което не си работил. И ще има да разправяш чудесни приказки на внуците си, които ще играят на коленете ти. „Когато бях в Париж…“
Дикман се поклони уморено и си тръгна.
Щайнер погледна след него.
— Някога беше кмет от социалдемократическата партия. Има пет деца. Жена му умря. Чудесен просяк. С достойнство. Знае всичко. Върши всичко. Търгува с всеки. Специалността му е вехтошар. Но е доста сантиментален, каквито са обикновено социалдемократите. Затова са лоши политици.
Кафенето започна да се пълни с посетители. Тези, които възнамеряваха да нощуват тук, вече си търсеха ъгълче за спане. Щайнер изпи коняка си.
— Съдържателят е прекрасен човек. Всеки, който не може да си намери място, е свободен да пренощува тук безплатно или срещу чаша кафе. Ако не съществуваха такива заведения, животът за мнозина би изглеждал много тежък. — Той стана. — Да вървим, деца.
Излязоха. Навън беше ветровито и студено. Рут вдигна кожената яка на новото си палто и се загърна по-плътно с него. После се усмихна на Щайнер. Той кимна.
— Топлинка, Рутхен. Всичко на този свят зависи от малко топлинка.
Сетне посочи към една стара цветарка, която влачеше крака край тях. Тя ги забеляза и се приближи.
— Виолетки. Пресни виолетки от Ривиерата.
— Какъв град! Виолетки през декември! — Щайнер избра едно букетче и го подаде на Рут. — Виолетки за щастие. Безполезни цветя. И безполезни вещи. Те именно ни стоплят най-много. — Той смигна на Керн. — Урок по живеене, би казал Марил.
Глава осемнайсета
Седяха в столовата на международното изложение. Беше ден за плащане. Керн бе наредил тънките банкноти около чинията си.
— Двеста и седемдесет франка — каза той. — За една седмица. И това се случва за трети път. Като вълшебна приказка.
Марил го погледна весело. После вдигна чашата си към Щайнер.
— Ще вдигнем наздравица за хартията, драги Хубер. Странно, каква власт има тя над хората. Нашите прадеди са треперели някога в землянките си от светкавици и гръмотевици, от тигри и земетресения, по-близките ни прародители са треперели от мечове, разбойници, епидемии и от Бога, а ние треперим пред печатното слово — върху банкнота или паспорт. Неандерталският човек е умирал от боздуган, римлянинът от меч, хората от Средновековието от чума, а ние можем да бъдем унищожени чрез няколко късчета печатна хартия.
— Унищожени или съживени — добави Керн, — като погледна наредените банкноти на Банк де Франс.
Марил го погледна косо.
— Какво си направил от това момче? — обърна се той към Щайнер. — Той възмъжа вече, нали?
— Положително. Възмъжа в суровите бури на изгнанието.
— Познавах го, когато беше още дете — обясни Марил. — Нежно и доверчиво дете. Преди два месеца.
Щайнер се изсмя.
— Той живее в объркано столетие. Във време, когато лесно се загива и бързо се израства.
Марил изпи няколко глътки червено вино.
— Объркано столетие — повтори той. — Великото безредие? Лудвиг Керн, млад вандал от Второто велико преселение на народите!
— Това име не ми подхожда — възрази Керн. — Аз съм млад полуевреин от Второто изгонване от Египет.