Марил погледна осъдително Щайнер и каза:
— Твой ученик е, Хубер.
— Не, от теб се научи да си служи с афоризми, Марил. Впрочем една солидна седмична заплата усъвършенства духовитостта на всеки младеж. Да живее връщането на блудния син пред касиера! — Щайнер се обърна към Керн: — Прибери парите в джоба си, моето момче. Иначе ще хвръкнат. Парите не обичат светлина.
— Ще ги дам на теб — каза Керн. — Тогава ще си отидат на мястото. Дължа ти много повече от тази сума.
— Прибери си ги. Не съм толкова богат, че да ми връщат заемите.
Керн го погледна. След това прибра парите в джоба си.
— Докога са отворени магазините тази вечер? — запита той.
— Защо?
— Защото утре е Нова година.
— До седем часа, Керн — каза Марил. — Нещо за пиене ли искаш да купиш? Тук е по-евтино. Има отличен ром „Мартиника“.
— Не. Не за пиене.
— Аха! Готвиш се да прекараш последния ден на тази година според изискванията на бюргерската сантименталност, нали?
— Нещо такова. — Керн стана. — Отивам у Соломон Леви. Дано и той да е по-сантиментален днес и да обърка цените.
— В объркани времена цените само се покачват — отговори Марил. — Но върви, Керн! Навикът е нищо. Устремът е всичко. И не се улисвай в покупките си дотолкова, та да забравиш вечерята за старите бойци от емиграцията в „Мама Марго“. В осем часа.
Соломон Леви беше пъргаво като невестулка човече с рядка и трепереща козя брадичка. Живееше в тъмна сводеста стаичка сред часовници, музикални инструменти, вехти килими, картини с маслени бои, кухненски съдове, гипсови джуджета и порцеланови животни. Във витрина държеше изкуствени перли, евтини накити, стари сребърни бижута, джобни часовници и старинни монети, нахвърляни безразборно.
Той позна веднага Керн. Паметта му беше най-добрият помощник при всички обстоятелства.
— Какво носиш? — попита, готов за пазарлък, като предполагаше, че Керн идва да му продаде нещо. — В лошо време пристигаш.
— Как така? Продаде ли вече пръстена?
— Да продам ли? — изохка Леви. — Да продам ли каза, ако съм дочул добре? Или съм сбъркал?
— Не.
— Слушай, момко — продължи да се оплаква Леви. — Не четеш ли вестници? На луната ли живееш? Не знаеш ли какво става по света? Да продам такива вехтории? Как може да приказваш такива неща, като че си някой Ротшилд? Знаеш ли какво значи продажба? — Той помълча за по-голям ефект. После обясни тъжно: — Продажба значи някой да дойде, да поиска нещо, да извади кесията от джоба си… — Леви извади своя портфейл. — Да го отвори. — Той отвори своя. — Да извади чисти пари. — Избра една петдесетфранкова банкнота. — Да ги остави пред касата. — Той разгъна своята. — И след това идва най-важното. — Заговори с фалцет: — Да се раздели завинаги с тях. — Леви прибра банкнотата. — И срещу какво? Срещу някаква безполезна дреболия, разменена за чисти пари. Разсмиваш ме! Само луди хора постъпват така. Или някой нещастен глупак, пристрастен като мен към търговията. Какво си донесъл днес? Не мога да ти платя кой знае колко. Преди четири седмици времената бяха съвсем други… прекрасни.
— Не искам да продавам нищо, хер Леви. Искам да откупя пръстена.
— Какво? — Леви зяпна като гладен синигер в гнездо. Гнездото беше брадата му. — Аха, разбирам! Искаш да се пазариш. Няма да я бъде, момко! Не хитрувай. Преди една седмица се минах с един часовник. Размених го за бронзова мастилница и стило със златен писец. Какво да ти кажа? Прецаках се, защото съм доверчив глупак. Писалката се оказа развалена. Вярно, че и часовникът не работи повече от четвърт час, но не е все едно да не работи часовник и да не работи стило. Часовникът си е все часовник, а празно стило е нищо. Какво искаш да разменим сега?
— Нищо, хер Леви. Казах, че искам да купя. Да купя!
— С пари ли?
— Да, с пари.
— Сигурно са унгарски, румънски или излезли от употреба австрийски инфлационни банкноти, кой знае стойността им? Неотдавна дойде един господин с къдрави мустаци като Карл Велики…
Керн извади една стофранкова банкнота и сложи портфейла си на касата. Леви застина и подсвирна тихо:
— Имаш пари, значи? За пръв път виждам такова нещо. Пази се от полицията, момко…
— Спечелил съм ги — каза Керн със светнало лице, — спечелих ги с честен труд. Къде е пръстенът?
— Ей сега! — Леви изхвръкна навън и се върна с пръстена, принадлежал някога на майката на Рут. Изтърка го с ръкава на палтото си, духна върху него и започна да го търка пак. Най-после го сложи на късче кадифе, като че е диамант от двайсет карата. — Прекрасен накит — каза почтително. — Истинска рядкост!