— Хер Леви — каза Керн. — Вие ми дадохте сто и петдесет франка за пръстена. — Ако ви дам сто и осемдесет франка, ще имате двайсет на сто печалба. — Сделката не е лоша, нали?
Леви не го чуваше.
— Човек може да се влюби в такъв накит — мълвеше той със замечтан възторг. — Никакви модерни глупости! Истинска скъпоценност! Смятах да го запазя за себе си. Имам малка колекция за собствено удоволствие.
Керн наброи сто и осемдесет франка на касата.
— Пари! — каза презрително Леви. — Какво са парите днес при постоянното обезценяване? Единственото ценно нещо е стоката. Едно хубаво пръстенче като това доставя наслада и е ценно. Двойна радост! А златото е толкова скъпо вече — забеляза замислено той. — Четиристотин франка са малко за такъв хубав пръстен. Човек може да получи за него висока цена.
— Хер Леви! — извика Керн.
— Аз съм човек — каза благородно Леви. — И ще се разделя с него. Ще ви доставя това щастие без никаква печалба. Понеже е Нова година. Последно триста франка, при все че сърцето ми се къса.
— Но това е два пъти повече, отколкото ми дадохте за пръстена! — каза сърдито Керн.
— Два пъти повече! Казвате го равнодушно, без да знаете какво говорите. Какво е двойното? Двойното е наполовина, както казваше някога мъдро равин Михаил фон Ховоротка. Чувал ли си някога за търговски разходи, момко? Данъци, наеми, отопление, инвестиране, загуби? Това не е нищо за теб. Но за мен е съсипия. Всеки ден ми струва колкото този пръстен…
— Но аз съм беден, бежанец…
Леви отхвърли твърдението.
— Кой не е бежанец? Който иска да купува, е по-богат от този, който трябва да продава. А кой от двама ни иска да купува?
— Двеста франка — каза Керн. — Това е последната ми дума.
Леви взе пръстена, духна го пак и го отнесе. Керн прибра парите в джоба си и тръгна към вратата.
Когато я отваряше, Леви изпищя след него:
— Двеста и петдесет, защото си млад и искам да ти направя добро.
— Двеста! — извика Керн от вратата.
— Шалом алейхем! — извика Леви.
— Двеста и двайсет.
— Двеста двайсет и пет. Честна дума, давам го само защото утре трябва да си платя наема.
Керн се върна, въздъхна и наброи парите. Леви сложи пръстена в картонена кутийка.
— Тази кутийка, заедно със синия памук вътре, ти давам безплатно. Разорих се с теб.
— Петдесет на сто! — изръмжа Керн. — Лихвар!
Леви не обърна внимание на последната забележка.
— Помни ми думата — каза той съвсем искрено, — че у „Картие“ на улица „Де ла Пе“ такъв пръстен струва шестстотин франка. А действителната му стойност е триста и петдесет. Това е истината.
Керн се прибра в хотела.
— Рут — каза той още от прага. — Бързо се съвземаме. Ето, върнахме си и последния мохикан.
Тя отвори кутийката, погледна вътре и започна:
— Лудвиг…
— Безполезни неща — каза бързо и смутено Керн. — Какво казваше Щайнер? Че те топлели най-много! Исках просто да проверя дали е така. Сложи го сега. Ще отидем да вечеряме в ресторант. Като истински работници с определена седмична заплата.
Беше десет часът вечерта. Щайнер, Марил, Рут и Керн бяха в „Мама Марго“. Келнерите започнаха да събират столовете и да метат пода с огромни метли и вода.
Котката до касата се протегна и подскочи. Съдържателката бе заспала, загърната плътно в плетена жилетка. Но отваряше от време на време зоркото си око.
— Мисля, че се опитват да ни изринат вече оттук — каза Щайнер и посочи келнерите. — Крайно време е впрочем. Трябва да отидем у Одит Розенфелд. Дядо Мориц пристигна днес.
— Дядо Мориц ли? — попита Рут. — Кой е той?
— Дядо Мориц е доайен на бежанците — отговори Щайнер. — Седемдесет и пет годишен, Рутхен. Познава всички граници, градове, хотели, пансиони и частни домове, в които може да се живее без представяне в полицията, както и затворите на пет цивилизовани страни. Казва се Мориц Розентал и е от Годесберг ам Райн.
— Познавам го — каза Керн. — Минах веднъж с него границата от Чехословакия за Австрия.
— А аз от Швейцария за Италия — обади се Марил.