Келнерът донесе сметката.
— Аз съм минавал няколко граници с него — добави Щайнер. — Мога ли да купя бутилка коняк за вкъщи? — попита той келнера. — „Курвоазие“. По цена на едро, разбира се.
— Почакайте да попитам господарката.
Келнерът се върна, взе от една лавица бутилка и я занесе на Щайнер, който я сложи в джоба на балтона си.
В същия миг вратата се отвори и в заведението влезе някаква тъмна фигура. Съдържателката закри уста с ръката си, прозина се и отвори и двете си очи.
Келнерите се намръщиха. Влезлият продължи мълчаливо като сомнамбул, мина през залата и отиде до скарата, където няколко пилета се въртяха на шиш над разгорени дървени въглища.
Новодошлият разгледа пилетата с поглед, напомнящ рентгенови лъчи. После запита келнера:
— Колко струва това?
— Двайсет и шест франка.
— А онова?
— Двайсет и шест франка.
— Другото?
— Двайсет и шест франка.
— Всички ли струват по двайсет и шест франка?
— Да.
— Защо не ми каза веднага?
— Защото не ме попитахте веднага.
Посетителят вдигна глава. Неудържим гняв проблесна за миг по унесеното му лице. Той посочи най-голямото пиле:
— Дай ми това.
Керн побутна Щайнер, който наблюдаваше внимателно със свити устни.
— Със салата, пържени картофи или ориз? — попита келнерът.
— С нищо. С нож и вилица. Давай.
— Пилето! — прошепна Керн. — Положително е някогашното Пиле.
Щайнер кимна.
— То е! Пилето от виенския затвор!
Новодошлият седна пред една маса. Извади портфейла си и плати. След това го прибра и разгъна тържествено кърпата за ядене. Пред него бе сложено великолепното печено пиле. Посетителят вдигна ръце като благославящ свещеник. Лицето му изразяваше безкрайно самодоволство. Той взе птицата и я сложи в чинията си.
— Няма да го безпокоим — прошепна Щайнер. — Спечелил е с тежък труд своето печено пиле.
— Предлагам да излезем веднага — отговори Керн. — Два пъти съм го срещал вече. И двата пъти в затвора. Всеки път го арестуваха в мига, в който се готвеше да изяде печеното си пиле. Ако остане верен на досегашния си късмет, полицията ще нахълта всеки момент.
— Да си вървим тогава — засмя се Щайнер. — Предпочитам да посрещна Нова година онеправдан от съдбата, а не в ареста на комендантството.
Станаха.
Пред вратата се огледаха отново. Пилето току-що отделяше тънкото краче от тялото на жертвата си. Той го погледна, както поклонник гледа гроба Господен, и го захапа благоговейно. След това продължи решително и лакомо.
Одит Розенфелд беше нежна беловласа жена на шейсет и шест години. Тя бе дошла в Париж преди две години с осем деца. Успяла бе да уреди седем от тях. Най-големият й син бе заминал за Китай като военен лекар, най-голямата й дъщеря, студентка по филология в Бон, си бе намерила работа като домашна прислужница в Шотландия чрез бежанския комитет, вторият й син бе издържал във Франция държавен изпит по право и като не можа да си намери друга работа, стана келнер в хотел „Карлтън“ в Кан, третият се бе записал в Чуждестранния легион, четвъртият бе заминал за Боливия, а останалите две дъщери живееха в портокалова плантация в Палестина. Тук бе останал само най-малкият й син. Бежанският комитет се опитваше сега да му намери работа като шофьор в Мексико.
Одит Розенфелд имаше две стаи. По-голямата беше за нея, а в по-малката живееше синът й Макс Розенфелд, любителят на леки коли. Когато Щайнер, Марил, Керн и Рут пристигнаха, в двете стаи вече имаше двайсетина души, все бежанци от Германия, някои с разрешителни за престой, повечето без такива. Тези, които можеха да си позволят подобен разкош, бяха донесли нещо за пиене. Почти всички бяха купили евтино червено вино.
Щайнер и Марил изглеждаха като бели врани между другите с коняка си. Те го наливаха щедро, с надежда да избегнат излишни сантименталности.
Мориц Розентал пристигна в единайсет часа. Керн едва можа да го познае. Той бе остарял почти с десет години за дванайсет месеца. Лицето му беше жълто и безкръвно, пристъпваше с мъка, като се подпираше на черен абаносов бастун със старомодна дръжка от слонова кост.
— Ето ме, стара изгоро! — каза той и се обърна към Едит. — Не можех да дойда по-рано, защото бях много уморен.
Той се наведе да й целуне ръка, но не успя. Одит Розенфелд стана, пъргава като птиче, задържа ръката му и го целуна по бузите.