Щвйнер погледна лицата наоколо си — жалки човешки съдбини, отвени тук от вятъра на съдбата — и вдигна чаша.
— Дядо Мориц — каза той, — царю на скитниците, последен потомък на вечния бежанец Ахасвер, приеми поздрава ни! Само дяволът може да знае какво ще ни донесе Новата година. Да живее подземната бригада!
— Нищо не е загубено, докато сме тук.
Мориц Розентал кимна. После вдигна чашата си към Щайнер и я изпи. Някой се засмя в дъното на стаята.
Всички мълчаха. Гледаха се стеснително, сякаш се бяха заловили на местопрестъпление.
Откъм улицата се чуха викове. Избухваха ракети. Таксита летяха. На балкона в отсрещната къща един мъж запали зелен бенгалски огън, който освети цялата фасада. Зелената светлина обля ослепително стаята на Одит Розенфелд и я превърна в нещо вълшебно, като че не беше стая в парижки хотел, а кабина на дълбоко потънал в морето параход.
Актрисата Барбара Клайн седеше в един ъгъл на Катакомбите. Беше късно и залата беше осветена само от две електрически лампи, по една на всеки вход.
Столът й беше под няколко палми, чиито листа докосваха като вдървени ръце косите й при всяко нейно движение. Тя ги усещаше и трепваше, но нямаше сили да стане и да се премести.
Откъм кухнята се чуваше тракане на чинии и тъжните звуци на акордеон по радиото. „Тулузкият предавател — помисли си Барбара Клайн. — Нова година. Уморена съм. Не искам вече да живея. Знаят ли хората колко уморен може да се чувства човек?“
„Не съм пияна — мислеше тя. — Само че вече мисля по-бавно. Мислите ми летят бавно, като мухи през зимата. Като мухи, чиято смърт наближава. И моята смърт наближава. Жилите ми се смразяват постепенно. Някой ми даде чаша коняк. Онзи, който се казваше Марил, или другият, който замина. Каза ми, че този коняк ще ме стопли. Но не ми е студено. Просто не чувствам вече нищо.“
Тя седеше и наблюдаваше през стъклената стена човек, който идваше към нея. Той се приближи. Тя го забеляза по-ясно, но стъклото продължаваше да ги разделя. Най-после го позна. Беше мъжът, който бе седял до нея у Одит Розенфелд. Той имаше недоверчиво неясно лице, с големи очила, изкривена уста, неспокойни ръце и накуцваше… Сега мина направо през прозрачната стена, която се затвори зад него с леко сияние като завеса от течно стъкло.
Доста време мина, преди да разбере какво й казва.
Видя го как си отива с бавна походка, като че плува, как се върна след това и седна при нея, изпи донесеното от него, без да почувства, че гълта нещо. Ушите й бучаха глухо, а сред това бучене се чуваха гласове и думи, безполезни, безсмислени, далечни думи, като че от отвъден бряг, след това престана да вижда пред себе си човешко същество, оживено, пъпчиво и неспокойно, а само нещо трогателно, вълнуващо, онеправдано и умоляващо. Видя само изплашения уморен поглед, поглед на животно, затворено в стъклена самота с тулузкия предавател в чуждата нощ.
— Да… — каза тя, — да…
Тя искаше този човек да си отиде и да я остави сама за миг, за няколко минути поне, за частица от безкрайната вечност, която се простираше пред нея, но той стана, застана пред нея, наведе се, хвана я под ръка, накара я да се изправи, като й говореше, повеждайки я към някакъв стъклен мираж. Сетне се появи стълбата, която се огъваше под краката й, врати, светлина, стая.
Тя седна на леглото си и почувства, че никога вече не ще може да стане. Ставите й сякаш се бяха скъсали.
Никаква болка, безшумно падане, както някой презрял плод тупва в есенна нощ от неподвижно дърво. Тя се наведе, погледна извехтелия килим, като че очакваше да се види легнала там, после вдигна глава. Някой я гледаше.
Странни очи под мека коса, странно малко личице, наведено напред като маска, студени тръпки, свиване, пробуждане и тя разбра най-после, че собственото й лице я гледа от огледалото.
Не мръдна. Видя само, че мъжът е коленичил в странно смешна поза пред леглото й, уловил и двете й ръце. Тя ги отдръпна и запита рязко:
— Какво искате? Какво искате от мен?
Мъжът я погледна втренчено.
— Но вие ми казахте… казахте ми, че мога да дойда с вас.
Тя почувства нова отпадналост.
— Не… не.
Нови думи. На страдание, самота и болка, безкрайно силни думи. Има ли слаби думи за повехнали и смазани същества?
Той заразправя, че ще замине утре, че никога не е имал жена, че страхът и недъгът му, смазаният крак, са го парализирали и направили смешен, разказа за отчаянието и надеждата, че тази нощ именно, виждайки как тя го гледа цяла вечер, помислил… Гледала ли го е? Тя не знаеше. Знаеш само едно: че това е стаята й, която няма да напусне вече, че всичко друго е мъгла и дори нещо по-незначително от мъгла.