— Това ще значи съвсем нов живот за мен — шепнеше мъжът в коленете й. — Всичко ще се промени, разбери ме, моля ти се! Няма да се чувствам вече отхвърлен парий.
Тя не разбираше нищо. Погледна пак в огледалото. И видя там Барбара Клайн, наведена напред. Недокосната от никого девица в двайсет и осем годишния си живот, пазена за неосъществен блян, стигнала безнадеждно до своя край.
Стана предпазливо, като продължаваше да наблюдава образа в огледалото. Гледаше го, усмихваше му се и искрица насмешка и зловеща подигравка й отвърна за миг.
— Да — каза уморено тя. — Да… добре…
Мъжът престана да говори. Погледна я почти недоверчиво. Тя не му обърна никакво внимание. Всичко изведнъж й се стори прекалено тежко. Роклята я гнетеше като ризница. Тя я съблече. Отпусна се, пусна тежките обувки, слабото, натежало тяло… Леглото се разшири, стана огромно и я погълна като мек бял гроб.
Тя чу щракване на електрически ключ и шумолене на дрехи. Направи усилие да погледне. Беше тъмно.
— Светлина! — викна от възглавницата. — Искам светлина!
— Само минутка, моля — каза стеснително и бързо мъжът. — Просто разбери ме, моля ти се…
— Искам светлина! — повтори тя.
— Да. Разбира се… Веднага… Само че…
— Толкова дълъг ще бъде мракът след това — прошепна тя.
— Да, да, разбира се… Зимните нощи са дълги…
Тя чу щракването на електрическия ключ. Светлината озари отново затворените клепки. След това почувства някого до себе си. Вдърви се цяла за миг, после се отпусна. И това ще мине, като всичко друго…
Тя отвори бавно очи, до леглото й седеше непознат. В съзнанието й имаше смътен спомен за нещо неспокойно, умоляващо, жалко, а сега видя пред себе си едно топло, откровено лице, озарено от щастие и нежност.
Погледна го и каза:
— Трябва да си отидете вече. Идете си, моля…
Непознатият махна с ръка. След това заговори отново с бързи треперливи думи. Отначало не го разбираше. Всичко стана много внезапно, беше съвсем замаяна. Сега искаше само едно — да бъде сама. После разбра част от казаното — че този човек е бил отчаян и сломен и че вече не е такъв. Че си е възвърнал смелостта, че тъкмо сега, когато го изгонват от Франция…
Тя кимна. Но той трябваше все пак да млъкне.
— Моля ви — каза тя.
Мъжът млъкна.
— Трябва да си отидете вече — каза тя.
Лежеше сама и изтощена под одеялото. Погледът й проследи човека, който отиваше към вратата. Това беше последното човешко същество, което виждаше. Тя лежеше неподвижна, в странен покой. Нищо не я вълнуваше вече.
Мъжът спря на вратата. Поколеба се и почака за миг.
— Кажете ми само едно — каза той. — От… само от… от състрадание ли, или…
Тя го погледна. Последното човешко същество. Последната връзка с живота.
— Не… — каза тя със страхотно усилие.
— Не от състрадание ли?
— Не.
Мъжът до вратата притаи дъх в очакване.
— А защо тогава? — попита тихо той, сякаш се страхуваше да не падне в пропаст.
Тя продължаваше да го гледа. Беше съвсем спокойна.
Това беше последната частица живот.
— От любов… — отговори.
Застаналият до вратата не продума. Приличаше на човек, който е очаквал удар със сопа, а е попаднал в прегръдка. Той не помръдна, но сякаш взе да става по-едър.
Каза само:
— Господи!
Тя изведнъж се изплаши да не се върне. И побърза да каже:
— Трябва да си отидете вече. Много съм уморена.
— Да…
Тя не чу вече какво й каза. Изтощението я обзе напълно и притвори очите й. След това видя отново тъмната празна врата, почувства, че е сама, и го забрави.
Лежа дълго така, като виждаше лицето си в огледалото и му се усмихваше нежно и уверено. Главата й се бе прояснила съвсем. „Барбара Клайн — мислеше си. — Актриса точно на Нова година. Актриса. Но нима всички дни не са еднакви?“ Погледна часовника на нощната масичка. Навила го беше сутринта. Щеше да работи цяла седмица. Погледна и писмото до него.
Ужасно писмо, донесло смъртта.