Выбрать главу

Тя извади ножчето за самобръсначката от чекмеджето. Взе го с палеца и показалеца си и дръпна завивките. Не я заболя много. Хазяйката ще беснее утре сутринта. Но нямаше нищо друго. Нямаше веронал. Притисна лице във възглавниците. Стана по-тъмно.

След това всичко се отдалечи. Тулузкият предавател се чуваше все по-близо. Леко бръмчене. Тя се спускаше все по-бързо и по-бързо в някакъв тунел. След това духна вятър…

Глава деветнайсета

Марил влезе в столовата.

— Един човек те чака отвън, Щайнер.

— Кого търси: Щайнер или Хубер?

— Щайнер.

— Попита ли го какво желае?

— Разбира се. Взех тази предпазна мярка. — Марил го погледна. — Носи писмо. От Берлин.

Щайнер бутна стола си.

— Къде е?

— При румънския павилион.

— Да не е шпионин? Или нещо подобно?

— Не изглежда.

Тръгнаха заедно. Под оголените дървета стоеше петдесетинагодишен мъж.

— Вие ли сте Щайнер? — попита той.

— Не — каза Щайнер. — Защо?

Мъжът го изгледа за миг изпитателно.

— Имам писмо от жена ви. — Той извади от портфейла си писмо и го показа на Щайнер. — Почеркът ви е познат навярно.

Щайнер чувстваше, че е съвсем спокоен, но това спокойствие му струваше необикновено много, защото разбра, че цял трепери вътрешно. Не можеше да вдигне ръка, струваше му се, че ако направи такъв опит, писмото ще хвръкне.

— Защо предполагате, че Щайнер е в Париж? — попита Марил.

— Писмото ми е изпратено от Виена. Някой го е занесъл там от Берлин. Когато се опитал да ви намери във Виена, казали му, че сте в Париж. — Мъжът посочи втори плик, надписан: Йозеф Щайнер, Париж, с едрия почерк на Лило. — Изпратиха ми го с други писма. Търся ви от няколко дни. Най-после в кафене „Морис“ ми казаха, че мога да ви намеря тук. Няма защо да ми казвате дали сте Щайнер. Зная колко трябва да сте предпазлив. Само вземете това писмо, за да се отърва от него.

— То е за мен — каза Щайнер.

— Още по-добре.

Непознатият му подаде писмото. Щайнер трябваше да направи усилие да го вземе. То беше по-тежко и съвсем различно от всяко друго писмо. Но щом почувства плика в ръката си, би трябвало да я отсекат, за да му го вземат.

— Благодаря — каза той на приносителя. — Голям труд сте си дали.

— Няма значение. Когато хора като нас получат поща, издирването е нещо обичайно. Радвам се, че ви намерих.

Той махна с ръка и си тръгна.

— Чуваш ли, Марил? — каза Щайнер, самозабравил се от радост. — От жена ми! Първото писмо! Как е възможно? Не би трябвало да ми пише.

— Отвори го…

— Да. Остани при мен! Господи, какво се е случило с нея! — Той разкъса плика и зачете. Седеше като вкаменен, докато прочете писмото докрай, но лицето му започна да се променя, пребледня, сви се. Мускулите по бузите му се изпънаха, жилите изпъкнаха. Той пусна писмото и остана известно време така, загледан мълчаливо в пода. След това погледна датата. — Отпреди десет дни… — каза. — Тя е в болница. Преди десет дни е била още жива…

Марил го погледна и зачака.

— Пише ми, че е невъзможно да я спасят. Не ми казва от какво е болна. Няма значение сега. Писала ми е, разбираш ли?… И това е последното й писмо…

— С теб е свършено.

— Свършено е, щом тя умре.

— Това не е вярно! — разсърди се внезапно Марил. — Може да ти се стори жестоко, Щайнер, но аз те съветвам да й пишеш, да й телеграфираш, обаче да останеш тук.

Щайнер поклати разсеяно глава. Почти не бе чул казаното.

Марил го улови за раменете.

— Не можеш да й помогнеш дори ако отидеш.

— Мога да я видя.

— Тя ще се ужаси, ако отидеш. Ако я попиташ сега, ще направи всичко възможно да те разубеди.

Щайнер гледаше втренчено към улицата, без да вижда нещо. След това се обърна бързо.

— Марил — каза той с блуждаещ поглед, — тя е единственото, което ми е останало, жива е, диша, вижда и мисли, аз съм далеч от нея, а след няколко дни ще бъде мъртва. От нея не ще остане нищо, тя ще бъде само едно чуждо, разлагащо се тяло. Но сега е жива още за няколко последни дни. Не съм ли длъжен да отида при нея? Опитай се да разбереш, че съм длъжен, няма друга възможност. Светът свършва за мен, не бих понесъл да не я видя. Предпочитам да умра с нея.

— Няма да умреш с нея. Ела да й телеграфираш. Ще ти дам моите пари. Керн ще ти даде своите. Изпращай й всеки час телеграми, каквото пожелаеш… но стой тук.