— Няма никаква опасност, ако отида. Имам паспорт. Ще се върна с него.
— Не ми разправяй глупости. Знаеш, че е опасно. Онези там имат невероятно добра организация.
— Заминавам — каза Щайнер.
Марил се опита да го улови за ръка и да го отведе.
— Казва ли ти в коя болница е? — попита той.
— Да.
— Ще попитам по телефона. Ще се обадя под чуждо име.
Щайнер стана неуверено.
— Трябва да замина веднага.
— Най-напред ще проверим по телефона. Ела да отидем във „Вердюн“.
Щайнер каза номера. След половин час телефонът иззвъня и той влезе в кабината като в тъмна пещера.
Когато излезе оттам, беше облян в пот.
— Още е жива — каза той.
— С нея ли говори? — попита Марил.
— Не. С доктора.
— Каза ли му кой си?
— Не. Казах, че се обажда неин роднина. Оперирали са я, но случаят е безнадежден. Лекарят смята, че й остават най-малко три-четири дни. Затова ми е писала. Не е очаквала, че ще получа писмото й толкова скоро. Проклятие! — Той продължаваше да държи в ръка писмото и гледаше наоколо си така, сякаш никога не е бил в мърлявото фоайе на „Вердюн“. — Заминавам още довечера, Марил.
Марил го погледна втренчено, после запита тихо:
— Да не си полудял?
— Не. Ще замина с влака. През границата. Не забравяй, че имам паспорт.
— Паспортът няма да ти помогне, щом заминеш оттук. Сам знаеш много добре това.
— Да.
— Знаеш какво значи за теб да минеш границата.
— Зная.
— Ела да изпием две шишенца ракия. Напий се. Обещавам ти да телефонирам на всеки два часа.
Щайнер го блъсна, като че отблъскваше дете.
— Не можеш да ме убедиш, Марил. Зная какво искаш да кажеш. Разбирам те. Не съм полудял. Зная какво залагам на карта, но дори ако залагах нещо хилядократно по-ценно, пак нищо нямаше да ме възпре да взема влака. Не можеш ли да разбереш това?
— Разбирам! — изрева Марил. — Разбирам много добре, затова и аз ще замина със същия влак.
Щайнер прибра вещите си. Приличаше на замръзнала река след пропукването на ледовете. Не можеше да повярва, че е разговарял с човек, който е под един покрив с Мария, струваше му се невероятно, че гласът му е прозвучал така близо до нея през черния каучук на телефонната слушалка. Всичко му се струваше невероятно — че прибира нещата си, че ще вземе влака, че утре ще бъде при нея.
Той наблъска в чантата най-необходимите вещи и я затвори. После отиде при Керн и Рут. Те бяха научили вече всичко от Марил и го чакаха със загрижено съчувствие.
— Заминавам, деца — каза Щайнер. — Това продължи много, но винаги съм знаел, че ще стигнем дотук. Не точно по този начин — добави. — Сам не мога да повярвам още, зная само, че не можеше да стане другояче. — Усмихна се тъжно.
— Сбогом, Рут.
Рут му подаде ръка. Плачеше.
— Толкова много неща бих искала да ти кажа, Щайнер! Но забравих всичко. Толкова съм огорчена! Искаш ли да го вземеш със себе си? — Тя му подаде черния пуловер. — Току-що го свърших.
Щайнер се усмихна и за миг стана пак такъв, какъвто беше винаги.
— Тъкмо навреме — каза той. — После се обърна към Керн: — Довиждане, синко. Работите се нареждат понякога опасно бавно, нали? А понякога ужасно бързо.
— Мисля, че нямаше да съм жив без теб, Щайнер — каза Керн.
— Със сигурност щеше. Все пак е много мило да чуя тези думи. Това значи, че не съм си пропилял времето напразно.
— Върни се пак при нас — каза Рут. — Само това можем да ти кажем. Върни се. Ние не можем да направим нещо голямо за теб. Но всичко, каквото имаме, е твое завинаги.
— Чудесно! Ще видим. Довиждане, деца! Горе главите!
— Искаме да те изпратим до гарата — каза Керн.
Щайнер се поколеба.
— Марил ще дойде с мен. Добре. Елате и вие.
Слязоха. На улицата Щайнер се обърна да погледне още веднъж олющената сива фасада на хотела.
— „Вердюн“… — прошепна той.
— Дай да ти нося чантата — каза Керн.
— Защо, синко? Мога да си я нося и сам.
— Дай ми я — помоли Керн със свенлива усмивка. — Днес следобед й показвах колко силен съм станал.
— Да, наистина ми показа това днес следобед. Колко отдавна беше!