Мориц Розентал се повдигна на леглото си.
— Бебе на две седмици ли? Френски поданик значи! Ето нещо, което аз не мога да постигна на осемдесет години! — Усмихна се той. — Ще можеш ли да му пееш, Одит, за да го приспиваш?
— Да.
— Същите песни, с които приспиваше някога сина ми? Толкова отдавна беше, Одит. Всичко вече изглежда много отдавна. Не искаш ли да ми изпееш някоя от тези песни? Понякога се чувствам като дете, което иска да заспи.
— Коя да ти изпея, Мориц?
— Песента за бедното еврейче. Чувал съм те да я пееш преди четиринайсет години. Ти беше млада и хубава тогава. И сега си хубава, Одит.
Одит Розенфелд се усмихна. После се поизправи и запя със слабия си глас старата еврейска приспивна песен. Гласът й звънтеше като песента на стара латерна. Мориц Розентал легна пак и се заслуша. Лежеше със затворени очи и дишаше спокойно, старицата пееше в голата стая тъжната песен на бездомника:
Рут и Керн слушаха мълчаливо. Над главите им бучеше времето, четиресет-петдесет години прелетяха край тях в разговора на стареца и старицата. За възрастната двойка изглеждаше естествено, че тези години са минали. Но двамата двайсетгодишни, за които една-единствена година дори беше нещо безкрайно и почти немислимо, чувстваха някакъв призрачен страх, че всичко минава и трябва да мине, че времето ще посегне най-после и на тях…
Одит Розенфелд стана и се наведе над Мориц Розентал. Той беше заспал. Тя погледа широкото лице на стареца и каза:
— Елате. Да си вървим и да го оставим да поспи.
Щракна електрическия ключ. Всички излязоха безшумно в тъмния коридор и тръгнаха към стаите си.
Керн буташе от павилиона към Марил тежка ръчна количка със смет, когато бе спрян от двама души.
— Една минутка, моля — каза единият. Другият се обърна към Марил: — И вие също.
Керн спря тържествено количката. Знаеше какво значи това. Гласът му беше много добре познат, където и да е по света той би трепнал и в най-дълбокия си сън при тези учтиви, тихи и неуловими думи.
— Ще бъдете ли така любезни да ни покажеше документите си за самоличност?
— Не са у мен — отговори Керн.
— Удостоверете най-напред вие самоличността си, ако обичате — каза Марил.
— Разбира се. С удоволствие. Това стига, нали? Аз съм от полицията. А господинът с мен е инспектор от министерството на труда. Разбирате ни, нали? Големият брой безработни французи ни принуждава да правим тази проверка.
— Разбирам ви, господине. За жалост мога да ви покажа само разрешително за престой. Нямам разрешително за работа, едва ли бихте могли да очаквате подобно нещо…
— Имате право, господине — каза учтиво инспекторът. — Не очаквахме такова нещо. Но и разрешително за престой е достатъчно. Може да продължите работата си. В този случай — строежа на павилиони в изложението — правителството няма намерение да прилага много строго нарежданията. Извинете, че ви обезпокоихме.
— Моля. Това беше ваш дълг.
— Мога ли да видя документите ви? — обърна се инспекторът към Керн.
— Нямам никакви документи.
— Нито дори разрешително за престой?
— Нищо.
— Нелегално ли сте влезли в страната?
— Нямах друга възможност.
— Много съжалявам — каза полицаят, — но трябва да дойдете с нас в префектурата.
— Това и очаквах — отговори Керн и погледна Марил.
— Кажи на Рут, че са ме пипнали. Ще се върна, когато мога. Кажи й да не се тревожи.
Той говореше на немски.
— Нямам нищо против да поговорите с приятеля си — каза любезно инспекторът.
— Аз ще се погрижа за Рут до завръщането ти — каза Марил на немски. — Тежка съдба, драги приятелю. Поискай да те изгонят по посока на Базел. След това се върни през Бугфелден. Телефонирай от гостилница „Щайф“ в хотел „Щайф“ в Сен Луи за такси до Мюлхаузен, а оттам до Белфор. Това е най-удобният маршрут. Ако те задържат, пиши ми веднага. Класман също ще се погрижи. Ще му телефонирам незабавно.
Керн му кимна. После каза:
— Готов съм.
Представителят на полицията го предаде на друг човек, който чакаше наблизо. Инспекторът погледна Марил и се усмихна.