— Да — каза Рут. — Ние не струваме много един без друг. Той трябва да се върне.
— Чудесно! А сега ще дойдеш с мен. Ще отидем да вечеряме някъде. И да пийнем нещо, за разрешителното. И за Керн. Той вече е стар боец. Всички сме бойци. И ти дори. Прав ли съм?
— Да.
— Керн е готов да го изгонят петдесет пъти, ако може да ти достави това, което държиш сега в ръка. Известно ти е, нали?
— Да. Но аз бих предпочела сто пъти да не е…
— Зная — прекъсна я Марил. — Ще поговорим пак по този въпрос, когато се върне. Това е едно от първите правила на войнишкия живот.
— Има ли пари за връщане?
— Предполагам. Всеки стар боец крие у себе си някакви пари за непредвидени случаи. Ако няма достатъчно, Класман ще успее да му предаде колкото трябва. Той е нашият преден пост и патрул. Хайде! Понякога е чудесно, че човек има способността да се напива. Особено в такива времена.
Щайнер беше съвсем буден и бодър, когато влакът спря на границата. Френските митничари приключиха набързо с формалностите. Поискаха паспорта му, сложиха му печат и напуснаха купето. Влакът потегли бавно. Щайнер знаеше, че съдбата му е решена.
Връщането беше невъзможно.
След малко в купето влязоха двама германци.
— Паспортът ви, моля.
Щайнер извади документите и ги подаде на по-младия от двамата.
— Защо идвате в Германия? — попита другият.
— На гости у роднини.
— В Париж ли живеете?
— Не, В Грац. В Париж бях на гости у роднина.
— Колко време смятате да останете в Германия?
— Около две седмици. След това ще се завърна в Грац.
— Имате ли пари?
— Да. Петстотин франка.
— Трябва да запишем това в паспорта ви. От Австрия ли донесохте тези пари?
— Не. Даде ми ги братовчед ми от Париж.
Служителят прегледа паспорта, записа нещо и му сложи печат.
— Имате ли вещи за обмитяване? — попита другият.
— Не, нищо.
Щайнер свали чантата си.
— Имате ли куфар?
— Не. Нямам нищо друго.
Служителят прегледа набързо чантата.
— Имате ли вестници, книги или каквито и да е печатни произведения?
— Не. Нямам нищо.
— Благодаря.
По-младият върна паспорта на Щайнер и двамата се поклониха и излязоха. Щайнер въздъхна облекчено и забеляза, че дланите му са овлажнели.
Влакът увеличи скоростта си. Щайнер се облегна и се загледа навън. Беше нощ. Ниски облаци летяха по небето, а между тях мигаха звезди. Малки полуосветени гарички прелитаха край прозореца на вагона. Зелени и червени сигнали присветваха от време на време, релсите лъщяха. Щайнер отвори прозореца и погледна навън.
Влажен вятър брулна лицето и косите му. Той въздъхна дълбоко. Стори му се, че вдишва съвсем различен въздух. Друг беше вятърът, друг беше хоризонтът. Друга беше светлината. Тополите край пътя се полюшваха с позната, свойска плавност. Шосетата сякаш докосваха сърцето му. Той поемаше въздуха дълбоко и трескаво, кръвта му се съживи, гледката го завладя, загадъчна, но не и чужда… „По дяволите — помисли си той, — какво става с мен? Започвам да сантименталнича.“
Седна отново и безуспешно се опита да заспи.
Тъмният пейзаж отвън го поглъщаше и замайваше, превърнал се в образи и спомени. Тежките години на войната изникнаха отново, докато влакът кънтеше по моста над Рейн, блестящите води, които течаха със сърдит шепот, напомняха стотици имена, отдавна заглъхнали, имена на мъртви и почти забравени, имена на полкове и другари, на градове и лагери, имена, изникнали от нощта на миналото. Щайнер потъна в тази вихрушка, която го погълна като физическа сила. Той се опита да се защити от нея, но не можа.
Беше сам в купето. Палеше цигара от цигара и се разхождаше из тясното пространство. Никога не би допуснал, че тази земя може да има такава власт над него. Направи усилие да помисли за утрото, за влизането си в болницата, без да събуди подозрение, за собственото си положение и за това на приятелите, с които ще трябва да се види и да се посъветва.
Но засега всичко това изглеждаше странно мъгливо и недействително, изплъзваше му се при всеки опит да го задържи. И опасността, към която летеше, бледнееше като отвлечено понятие, безсилно да успокои треската или да го принуди да мисли. Напротив. Опасността накара кръвта му да закипи, а животът да се превърне в мистичен танц. Най-после отстъпи. Знаеше, че тази нощ е последна, утре всичко ще бъде засенчено от нещо друго. Тази нощ беше последната, прекарана в несигурност, във вихъра на чувствата, последна нощ без мрачната увереност в неотменимостта на разрухата. Не се опитваше вече да мисли. Отстъпи.