Нощта се разгъваше огромна зад прозореца на летящия влак. Безкрайна, обгърнала четиресетте години на един живот, живот на човек, за когото четиресет години представляваха цялата вечност. Селцата, които летяха край него, с разпръснатите си светлинки и случаен кучешки лай, бяха села от неговото детство — той бе играл в тях, прекарал бе в тях лета и зими, камбанният звън на църквите им го бе придружавал навсякъде. Летящите черни гори бяха горите от неговата младост, златистозеленият им полумрак бе засенчвал първите му разходки, гладките им езера бяха отразявали лицето му, докато бе наблюдавал с притаен дъх пъстрите червени коремчета на рибките в тях. Вятърът, който въздишаше в церовете и пееше в боровете, беше вековният вятър на приключенията. Светлите лъскави шосета, прострени като мрежа в тъмната равнина, знаеха, че е неуморен — той ги бе пребродил, колебал се бе на кръстопътищата им, знаеше откъде тръгват и как се връщат от един хоризонт до друг, помнеше пътните табели и стопанствата край тях. А къщите, под чиито ниски покриви мамеше червеникава светлина, обещание за топлина и дом… Той бе живял в стаите им, познаваше меките пружини на дръжките на вратите, знаеше кой чака в осветения кръг на лампата с леко наведена глава, докато светлината искри по златистите коси — тази, която го бе чакала навсякъде, в края на всички пътища и във всички кътчета на света, понякога в сянката, често почти невидима, потънала в копнеж и желание за забрава, лицето, погълнало целия му живот, към което пътуваше сега, лице, покрило нощното небе, очи, които блестяха зад облаците, уста, нашепваща безгласно от линията на хоризонта, обятия, които чувстваше във вятъра и в полюшването на дърветата, усмивка, в която и природата, и сърцето му потъваха в безумно вълнение. Той почувства, че жилите му се разтапят и разтварят, че кръвта му се разлива и става част от светлата река, която я поглъщаше, за да я върне стократно съживена. Тази река отнасяше ръцете му към други протегнати ръце. Приливът го пое като пролетен порой, разчупващ ледовете, слагайки най-после край на самотата му. В тази единствена безкрайна нощ той изпита самотната радост от сливането с вселената. Този порой му донесе всичко — живота, изгубените години, сиянието на любовта и дълбокото съзнание за едно завръщане отвъд разрушението.
Глава двайсета
Щайнер пристигна в единайсет часа сутринта. Остави чантата си в гардероба на гарата и веднага отиде в болницата. Не виждаше града, чувстваше само, че от двете му страни текат реки от къщи, коли и хора.
Той спря колебливо пред голямата бяла сграда, загледан втренчено в широкия вход и безкрайната редица прозорци на многото етажи. Там някъде… А може би вече не… Стисна зъби и влезе.
— Бих желал да зная кога са часовете за свиждане — попита той на рецепцията.
— В коя класа? — попита сестрата.
— Не зная. За пръв път идвам.
— При кой болен?
— При фрау Мария Щайнер.
Щайнер се изненада, като видя как сестрата започна да прелиства спокойно една дебела книга. Почти очакваше белите стени да се сгромолясат върху него или сестрата да скочи веднага и да повика полицай, щом чуе името му.
Тя продължаваше да прелиства страниците.
— Болните в първа класа могат да приемат посетители по всяко време — каза тя, без да спира да търси.
— Едва ли ще е в първа класа — отговори Щайнер. — Може би е в трета.
— Часовете за посещение в трета класа са от три до пет часа.
Сестрата продължаваше да търси.
— Как се казваше болната? — попита тя.
— Щайнер. Мария Щайнер.
Щайнер почувства, че гърлото му пресъхва. Гледаше втренчено кукленски хубавичката сестра, сякаш очакваше да чуе от нея смъртната си присъда. Знаеше, че тя ще му каже: „Починала“.
— Мария Щайнер — каза сестрата. — Втора класа. Стая петстотин и пет, пети етаж. Часове за посещение от три до шест.
— Петстотин и пет. Много ви благодаря, сестро.
— За нищо, господине.
Щайнер не помръдна. Сестрата простря ръка към звънящия телефон.