— Искате ли да запитате още нещо?
— Жива ли е още? — попита Щайнер.
Сестрата остави телефона. Някакво тънко гласче продължаваше да звучи в апарата, сякаш в него се криеше животинче.
— Разбира се, господине — каза сестрата и отново погледна в книгата. — Иначе би имало бележка след името й. Смъртните случаи се съобщават незабавно.
— Благодаря.
Щайнер направи усилие да не помоли да влезе веднага. Боеше се да не го попитат защо. Знаеше, че не трябва да буди подозрение. Затова си излезе.
Обикаляше улиците безцелно, като правеше все по-широки кръгове около болницата. „Жива е — мислеше си. — Жива е, Господи!“ Обзе го внезапен страх да не би някой да го познае и влезе в една тъмна кръчма, където можеше да чака в безопасност. Поръча си ядене, без да може да го преглътне.
Келнерът сякаш се обиди:
— Не харесвате ли храната?
— Много е хубава, но ми донеси най-напред един кирш.
Направи усилие да изяде поръчаната храна. После си купи вестник и цигари. Преструваше се, че чете вестника и наистина се опитваше да го чете, но в паметта му не оставаше нищо. Седеше в полутъмната кръчма, в която миришеше на готвено и бира, преживявайки най-ужасните часове в живота си. Представяше си, че Мария умира в тази минута, чуваше гласа й, който го зове отчаяно, виждаше обляното в предсмъртна пот лице, докато той продължава да стои тук като къс олово, с шумолящ вестник в ръка и със стиснати зъби, за да не изохка, да не скочи и да изтича навън.
Пълзящата стрелка на часовника беше ръката на съдбата, прокълнала живота му, и го възмущаваше със своята мудност. Най-после се изправи. Келнерът се бе облегнал на тезгяха и чистеше зъбите си. Щом видя, че посетителят е станал, се приближи към него.
— Искате да платите ли? — запита той.
— Не — отговори Щайнер. — Искам още един кирш.
— Добре. — Келнерът му наля още една чаша.
— Изпий и ти един.
— Нямам нищо против. — Келнерът си наля един кирш и вдигна с два пръста чашата си.
— Наздраве.
— Да — каза Щайнер. — Наздраве.
Изпиха кирша и оставиха чашите.
— Играеш ли билярд? — попита Щайнер.
Келнерът погледна вехтата билярдна маса насред помещението.
— Малко.
— Да изиграем ли една игра?
— Защо не? Добър ли сте?
— Отдавна не съм играл. Можем да опитаме една игра, ако искаш.
— Добре.
Отбелязаха с тебешир щеките си и изиграха няколко топки. След това започнаха истинската игра, която спечели Щайнер.
— Играете по-добре от мен — каза келнерът. — Ще трябва да ми отстъпите десет точки.
— Добре.
„Ако спечеля тази игра — мислеше Щайнер, — всичко ще е наред, тя ще е още жива. Ще я видя. Може би дори ще оздравее…“
Той се съсредоточи в играта и спечели.
— Ще ти отстъпя двайсет точки — каза. Тези двайсет точки означаваха живот, здраве, съвместно бягство, а тракането на белите топки беше като завъртането на ключа на съдбата. Приключиха играта. На келнера не достигнаха две точки, за да спечели.
Последната топка бе загубил на косъм.
Щайнер си избра щека и започна да играе отново. Пред очите му прелитаха искри, трябваше да спира от време на време, но все пак изкара играта без да сгреши.
— Много добре играете! — каза възхитено келнерът.
Щайнер кимна за благодарност и погледна часовника си. Минаваше три. Плати набързо сметката си и излезе.
Изкачи се по покритите с линолеум стълби, обзет от странен, мъчителен трепет. Дългият коридор се извиваше и люлееше. И изведнъж една снежнобяла врата изскочи пред него — петстотин и пет.
Щайнер почука. Никакъв отговор. Почука отново.
Ужасяващ страх, че неизбежното е станало вече, присви стомаха му, докато отваряше вратата. Стаята, осветена от следобедното слънце, беше като спокойно островче в друг свят. Като че бучащият порой на времето бе загубил вече власт над безкрайно спокойното лице, което гледаше Щайнер от тясното легло. Той политна и изпусна шапката си. Опита да се наведе, за да я вземе, но нещо го тласна отзад и той в миг се озова коленичил до леглото, разплакан безгласно в бурно вълнение.
Жената го погледа известно време със спокоен поглед. После се развълнува, челото й се набръчка, устните помръднаха. Неописуем ужас светна в погледа й, неподвижно почиващата на завивката ръка се вдигна, като че искаше да се увери чрез допир в това, което погледът й бе разкрил.