— Аз съм, Мария — каза Щайнер…
Жена му се опита да вдигне глава. Погледът й потърси лицето му, което беше до нейното.
— Бъди спокойна, Мария. Аз съм — повтори Щайнер. — Дойдох.
— Йозеф… — прошепна тя.
Щайнер трябваше да наведе глава. Очите му бяха просълзени. Той прехапа устни и преглътна.
— Аз съм, Мария. Върнах се при теб.
— Ако те открият… — прошепна жена му.
— Няма да ме открият. Не могат да ме открият. Ще остана тук. Ще остана при теб.
— Прегърни ме, Йозеф. Искам да почувствам, че наистина си тук. Толкова често те виждах…
Той взе слабата й ръка със сини жилчици и я целуна. После се наведе и притисна устни до нейните, до уморените устни, които вече принадлежаха на друг свят. Когато се изправи, той видя, че очите й са насълзени. Тя поклати леко глава и сълзите започнаха да се леят неудържимо.
— Знаех, че не можеш да дойдеш, но все пак те чаках.
— Ще остана при теб.
Тя се опита да го отблъсне.
— Не можеш да останеш тук. Трябва да заминеш. Ти не знаеш какво става тук. Трябва да заминеш веднага. Върви си, Йозеф…
— Няма да си отида. Не е опасно.
— Аз знам по-добре от теб. Опасно е. Видях те. Върви си сега. Няма да издържа още много време, а и сама мога да посрещна края.
— Взел съм мерки да мога да остана, Мария. Ще има амнистия, която ме засяга.
Тя го погледна недоверчиво.
— Вярно е — каза той. — Кълна ти се, че е вярно, Мария. Никой не трябва да узнае, че съм тук, но дори и да узнае, няма значение.
— Аз няма да продумам, Йозеф. Никога не съм продумвала.
— Зная, Мария. — Той почувства, че всичката кръв нахлува в главата му. — Не си ли поискала развод? — попита тихо.
— Не. Как бих могла да сторя такова нещо?
— Би трябвало да го направиш. За себе си, за да ти е по-леко.
— Не бях толкова зле. Хората ми помагаха. Така получих и тази стая. Много по-приятно ми беше да бъде сама. Защото така бях много повече с теб.
Щайнер я погледна. Лицето й беше изпито. Скулите — изпъкнали, кожата восъчнобледа със синкави сенки. Шията й беше изтъняла, крехка, ключиците стърчаха под хлътналите рамене. Очите й бяха помръкнали, устните безкръвни. Само косите й лъщяха, още по-тежки и по-гъсти, сякаш цялата й някогашна жизненост се бе събрала победоносно там, над загиващото тяло. Те блестяха под лъчите на следобедното слънце като червеникавозлатисто сияние, като безумен протест срещу изтощението на това полудетско тяло, почти невидимо под завивките.
Вратата се отвори и в стаята влезе сестра.
Щайнер стана. Сестрата остави на масата чаша с някаква бяла течност.
— Гост ли имате? — попита тя и погледна Щайнер с проницателните си сини очи.
Болната кимна.
— От Бреслау — прошепна тя.
— Толкова отдалече? Много мило, нали? Сега ще имаме малко разнообразие.
Сините очи погледнаха още веднъж набързо Щайнер, докато сестрата вадеше термометър.
— Има ли температура? — попита Щайнер.
— Не — весело отговори сестрата. — От доста време вече няма никаква температура.
Тя постави термометъра в устата на болната и излезе. Щайнер взе един стол и седна до леглото. После взе ръцете на жена си в своите.
— Радваш ли се, че съм тук? — попита той, като съзнаваше колко глупав е въпросът му.
— Безкрайно много… — отговори Мария, без да се усмихне.
Те се гледаха мълчаливо. Нямаше какво да си кажат.
Защото обстоятелството, че са заедно, значеше само по себе си толкова много. Гледаха се и нищо друго нямаше вече значение за тях. Чувстваха се погълнати един от друг, всеки се бе върнал при другия. Животът нямаше вече минало и бъдеще, той беше само настояще.
Беше почивка, спокойствие и мир.
Сестрата влезе отново и записа нещо на листа за температурата, те почти не я забелязаха. Защото продължаваха да се гледат. Слънцето вървеше неохотно по своя път, напусна колебливо прекрасните пламтящи коси и се отпусна като рижо котенце на възглавницата, а после тръгна все така неохотно към стената и се покатери бавно по нея. А те продължаваха да се гледат. Мракът се промъкна със силните си крака в стаята и я изпълни. Те продължаваха да се гледат, не можеха да отделят поглед един от друг, докато сенките напуснаха ъглите на стаята и покриха с крилете си бялото лице, единственото лице на света.