Вратата се отвори и докторът влезе с порой светлина, последван от сестрата.
— Трябва да си тръгвате вече — каза сестрата.
— Да. — Щайнер стана и се наведе над леглото. — Утре ще дойда пак, Мария.
Тя лежеше като полузаспало, уморено от игра дете, унесено вече в сънищата си.
— Да — каза и Щайнер не можа да разбере на него ли говори, или на някой образ в съня си. — Да, ела пак.
Той почака отвън за лекаря и попита колко още й остава. Докторът го изгледа строго. После каза:
— Три-четири дни най-много. Истинско чудо е, че живя и толкова.
— Благодаря.
Щайнер слезе бавно по стълбите. Пред входа се спря.
Градът изникна внезапно пред него. Не го бе забелязал на идване, но сега се озова пред него, пред града, от който не можеше да избяга. Видя улиците, къщите, опасността, безгласната невидима опасност, която го дебнеше от всеки ъгъл, пред всеки вход, във всяко лице. Той знаеше, че не може да стори нищо.
Мястото, където можеха да го заловят като звяр на водопой в джунглата, беше бялата каменна сграда зад него. Той знаеше, че трябва да се крие, за да може да се върне тук. Три-четири дни. Един миг, но и цяла вечност. Зачуди се дали да се опита да намери някой приятел. Най-после реши да отиде в малък хотел. Това беше най-сигурното място, където да се приюти първия ден.
Керн седеше в една килия на затвора „Ла Санте“ с австриеца Леополд Брук и вестфалеца Мьонке. Лепяха книжни кесии.
— Момчета — каза след известно време Леополд, — нечовешки съм гладен. Бих могъл да изям тази брашнена каша, ако нямаше да последва наказание.
— Почакай още десет минути — отговори Керн. — Ще ни донесат вечерната чорба.
— Каква полза? След нея пак ще съм гладен. — Леополд духна в една книжна кесия, после я удари със силен плясък. — Жалко, че в такива проклети времена хората имат стомаси. Като си спомня за варено говеждо или пържено свинско, мога да разкъсам някого.
— Аз пък мисля повече за някой голям бифтек — заяви Мьонке и вдигна глава. — С лук и пържени картофи. И ледена бира.
— Млъквай! — извика Леополд. — Да мислим за нещо друго. За цветя например.
— За какви по-точно?
— Каквито и да са хубави цветя. За да се разсеем.
— Цветята не ме разсейват.
— Веднъж видях цяла леха рози — каза Леополд с отчаяно усилие, но някак разсеяно. — Миналото лято. Пред затвора в Паланца. Привечер, когато ни пускаха. Червени рози, червени като… като…
— Като бифтек — помогна му Мьонке.
— О, да го вземат дяволите!
Чу се щракане на ключ.
— Чорбата пристига — каза Мьонке.
Вратата се отвори. Беше пазачът.
— Керн… — каза той.
Керн стана.
— Ела с мен. Дошъл е посетител за теб.
— Посетител ли? — попита учудено Керн.
— Вероятно президентът на републиката — подсказа Леополд.
— Може би е Класман. Той има документи. И може би ми носи нещо за ядене.
— Масло — каза с копнеж Леополд, — голямо парче масло със слънчогледов цвят.
Мьонке се засмя.
— О, лирико! Започна да мислиш за слънчогледи вече!
Керн се спря пред прага като поразен от гръм.
— Рут! — извика той с притаен дъх. — Как си дошла тук? Арестували ли са те?
— Не, Лудвиг.
Керн погледна бегло пазача, безучастно облегнат в ъгъла. След това тръгна бързо към нея.
— За бога, Рут, бягай веднага оттук! — прошепна й на немски. — Не знаеш какво вършиш! Може да те арестуват всеки миг, а това значи четири седмици затвор и шест месеца при второ нарушение.
— Четири седмици! — погледна го с ужас Рут. — Четири седмици ли трябва да останеш тук?
— Няма нищо. Това беше просто случайна злополука. Но ти! Не бъди глупава! Всеки може да ти поиска документи. И то всеки миг.
— Но аз имам документи.
— Какво?
— Имам разрешително за престой, Лудвиг.
Тя извади от джоба си хартийката и я подаде на Керн. Той я погледна втренчено. После каза:
— Боже! Истина е! Все едно виждам как възкръсва мъртвец. Този път значи наистина са ни помогнали! Кой направи това? Бежанският комитет ли?
— Да. Бежанският комитет и Класман.