— Може ли Един затворник да целуне гостенката си? — обърна се Керн към полицая.
— Колкото иска — отговори той и го погледна равнодушно. — Единствената забрана е тя да не се възползва от тази възможност, за да му бутне ножче или пила.
— Няма смисъл да удължавам по този начин двете седмици, които ми остават.
Полицаят си сви цигара и я запали.
— Имаш ли вест от Щайнер, Рут? — попита Керн.
— Никаква. Но Марил каза, че това е невъзможно. Той не би могъл да ни пише. Просто ще се върне. Неочаквано.
Керн я погледна.
— Вярва ли наистина Марил, че ще го видим пак?
— Всички вярваме, Лудвиг. Можем ли да правим друго?
Керн кимна.
— Да. Какво друго бихме могли да правим, наистина? Само една седмица е минала от заминаването му. Може би ще успее да се измъкне.
— Трябва да се измъкне. Не мога да си представя нищо друго.
— Време е вече — обади се полицаят. — Днешното свиждане свърши.
Керн прегърна Рут.
— Върни се — прошепна тя. — Върни се по-скоро! Тук ли ще останеш, в „Ла Санте“?
— Не. Ще ни преместят на границата.
— Ще се постарая да получа още едно разрешение за свиждане. Върни се! Обичам те. И се страхувам. Бих предпочела да замина с теб.
— Не можеш. Твоето разрешително важи само за Париж. А аз ще се върна.
— Имам пари. Под шалчето ми са. Извади ги, когато ме целунеш.
— Няма нужда. Имам достатъчно у себе си. Задръж твоите. Марил ще се грижи за теб, а и Щайнер ще се върне може би.
— Време е вече, деца — смъмри ги полицаят. — Никой от вас не отива на гилотината все пак.
— Сбогом. — Рут целуна Керн. — Обичам те, върни се, Лудвиг! — Тя се огледа и взе едно пакетче от пейката. — Донесох ти нещо за ядене. Прегледаха го долу и го пуснаха — каза тя на полицая. — Сбогом, Лудвиг.
— Много съм щастлив, Рут. Господи! Не знаеш колко се радвам за разрешителното ти! Направо съм в рая.
— Хайде — каза полицаят — Влизай в него тогава!
Керн взе пакета под мишница. Беше тежък. После тръгна с полицая.
— Знаеш ли — каза замислено полицаят, — жена ми е шейсетгодишна и малко прегърбена. Понякога си припомням това.
Надзирателят току-що бе стигнал до тяхната килия, когато Керн се върна.
— Пак картофена чорба без картофи, Керн — каза безутешно Леополд.
— Тази вечер нося зеленчукова супа — с укор съобщи ключарят.
— Може да я наречеш и кафе, ако желаеш — възрази Леополд. — Защото аз вярвам каквото и да ми кажеш.
— Какъв е този пакет? — обърна се вестфалецът Мьонке към Керн.
— Нещо за ядене. Още не зная какво.
Лицето на Леополд светна като потир с причастие.
— Отваряй го по-бързо!
Керн отвърза канапа.
— Масло — каза почтително Леополд.
— Като слънчоглед — добави Мьонке.
— Бял хляб! Салам! Шоколад! — продължаваше възторжено Леополд. — И сирене дори.
— Като слънчоглед — повтори Мьонке.
Леополд не му обърна внимание. Само се поизправи и бодро каза:
— Хайде, ключарю! Вземи си жалката чорба и…
— Чакай! — прекъсна го Мьонке. — Не бързай толкова! Тези австрийци! Те са причината да загубим войната през 1918 година. Подай насам паниците! — обърна се той към надзирателя.
После ги взе и ги остави на пейката. Нареди и другите храни около тях и погледна получилия се натюрморт. На стената над сиренето някой предишен обитател на килията бе написал с молив:
Всичко има край, дори доживотният затвор.
Мьонке се усмихна.
— Зеленчуковата супа ще пием като чай — съобщи той. — А сега да се навечеряме като цивилизовани хора. Какво ще кажеш, Керн?
— Амин — отговори Керн.
— Утре ще дойда пак, Мария.
Щайнер се наведе над притихналото й лице, после се изправи. Сестрата бе застанала до вратата. Острият й поглед го измери от глава до пети, но избягваше да срещне неговия. Подносът в ръката й трепереше, чашата звънтеше леко.
Щайнер излезе в коридора.
— Стой — заповяда един глас.
От двете страни на вратата бяха застанали униформени полицаи с извадени пистолети. Щайнер спря.
Не изпитваше никакъв страх.
— Как се казвате?
— Йохан Хубер.
— Елате към прозореца.