Щайнер не продума.
— Ще ни кажете ли имената им, ако ви позволя да виждате жена си в продължение на два дни още?
— Да — каза след кратко мълчание Щайнер.
— Кажете ми ги тогава.
Щайнер мълчеше.
— Ще ми кажете ли две имена утре вечер, а останалите вдругиден?
— Ще ви ги кажа вдругиден.
— Обещавате ли?
— Да.
Чиновникът го гледа втренчено известно време.
— Ще видя какво мога да направя. Сега ще ви върна в килията ви.
— Ще ми върнете ли писмото? — попита Шапнер.
— Писмото ли? То трябва да остане при другите доказателства. — Чиновникът го погледна неуверено. После каза: — В него няма нищо, което да ви уличава. Вземете го.
— Благодаря.
Чиновникът позвъни и Щайнер беше отведен. „Жалко — помисли си чиновникът, — но какво друго можех да сторя. Аз самият ще попадна в огъня, ако проявя и най-малкия признак на човечност.“
Той изведнъж удари с все сили с юмрук по масата.
Мориц Розентал лежеше в леглото си. За пръв път от няколко дни нямаше болки. Беше февруарска привечер. В сребристосинкавия парижки здрач блестяха първите светлини. Без да движи глава, Мориц Розентал можеше да види как прозорците светват в отсрещните къщи като илюминатори на огромен презокеански параход, готов да отплува. Стената между прозорците хвърли дълга сянка към хотел „Вердюн“ като черен мост, приготвен за онези, които трябва да се качат на палубата.
Мориц Розентал лежеше неподвижно, но от леглото си виждаше как прозорците се разтварят широко и човек, който много приличаше на самия него, пристъпва по неясния мост към парахода, полюшван леко над дългата бездна на живота. Най-после котвата бе вдигната и параходът бавно се понесе. Стаята изчезна като лека картонена кутия, потъвайки във вълните, улици и гори прелетяха и останаха зад борда, след това падна мъгла. Параходът се издигна неусетно сред глухия тътнеж на вечността, облаци и звезди заплуваха край него в дълбоката синева и най-после, досущ като утешителна люлчина песен, се появи червеникавозлатисто величествено крайбрежие, пред което тъмното мостче бе свалено безшумно. Мориц Розентал слезе по него, а щом се огледа, параходът бе изчезнал и той се намираше сам на чужд бряг.
Пред него се простираше дълго гладко шосе. Старият скитник не се колеба дълго — пътищата са създадени, за да ги изминеш, а краката му познаваха много пътища.
Скоро той видя зад сребристи дървета огромна блестяща врата, а по-нататък извисяващи се тополи и кули. Грамадна фигура, сияеща с неземна светлина, пазеше входа с пастирски жезъл в ръка.
„Митниците!“ Мориц Розентал се стресна и скочи в един храсталак. Огледа се. Нямаше възможност за връщане назад, този път не водеше за никъде. „Не мога да сторя нищо — помисли примирено старият бежанец, — трябва да остана тук, докато се мръкне. Тогава може би ще се промъкна някак.“ Той надзърна иззад клонки от гранат и оникс и видя, че исполинският пазач му прави знак с жезъла. Старецът се огледа и се увери, че наоколо няма друг.
— Дядо Мориц! — извика звучен глас.
„Викай колкото си искаш — помисли си дядо Мориц, — няма да се покажа.“
— Дядо Мориц! — извика отново гласът. — Излез от храста на нерешителността.
Мориц се изправи. „Пипнаха ме — помисли си той. — Този исполин сигурно може да тича по-бързо от мен. Няма друг изход — трябва да изляза.“
— Дядо Мориц! — извика отново гласът.
„Добре че ме познава все пак по име — прошепна на себе си дядо Мориц. — Трябва да са ме изгонвали и друг път оттук. Според последните нареждания чакат ме не по-малко от три месеца затвор. Надявам се поне храната да е добра и да не ми дават за четене «Списание за семейството» от 1902 година, а нещо по-ново. Нещо от Хемингуей например.“
Колкото повече се приближаваше към вратата, толкова по-светла и лъчиста ставаше тя. „Какви прожектори има сега по границите — размишляваше Мориц. — Просто не можеш вече да познаеш къде се намираш. Може би напоследък осветяват цялата граница, за да ни залавят по-лесно. Добре са се сетили!“
— Защо се криеш, дядо Мориц? — попита вратарят.
„Какъв въпрос — помисли си Мориц, — когато знае и името ми, и кой съм!“
— Влизай! — каза вратарят.
— Слушай — отговори Мориц. — Още не съм извършил нищо незаконно. Не съм минал границата, да не би да пазите и участъка зад мен?