— Тази е за вас — съобщи Ивон, като се усмихна и посочи с пръст чашката със столчето. — За същата цена.
— Благодаря. Ти си много добро дете. Срамота ще е да се омъжиш, за да станеш някоя нова Ксантипа или пък благородна мъченица. Наздраве! — Марил изпразни наведнъж половината чаша. — Наздраве, Керн! — повтори. — Защо не пиеш? — Той остави чашата си на масата и погледна за пръв път Керн в лицето. — Само това ни трябваше сега — каза, — да заревеш! Така ли смяташ, че трябва да се държи един мъж?
— Няма да зарева — възрази Керн. — Пък и какво значение има за другите, ако зарева? Но аз през цялото време се надявах да заваря Щайнер, когато се върна, а сега ти ми даваш пари и билети и ми казваш, че съм спасен, защото той се е погубил… Не разбираш ли, че това е отвратително?
— Не разбирам. Дрънкаш сантиментални глупости. Без никакъв смисъл. Винаги става така. Изпразни чашата си сега! Ей тъй… Добре, изпразни я най-после! Що за приказки! Да не мислиш, че и аз не чувствам същото до мозъка на костите си?
— Да…
Керн изпразни чашата си.
— Мина ми — каза той. — Имаш ли цигари, Марил?
— Разбира се. Ето.
Керн пое дълбоко дима. И изведнъж видя в полумрака на Катакомбите образа на Щайнер. Наведен напред, с иронична искрица в очите, проблясваща в мигащата светлина на свещите, както го бе видял преди цяла вечност във виенския затвор.
Стори му се, че чува дълбокия бавен глас: „Какво ще кажеш, синко?“
„Да — помисли си той. — Да, Щайнер…“
— Рут знае ли?
— Да.
— Къде е тя сега?
— Нямам представа. Вероятно в бежанския комитет. Не знаеше, че ще дойдеш.
— Сам не знаех кога точно ще ме пуснат… Може ли да се намери работа в Мексико?
— Да. Не зная каква. Но ще ви дадат разрешително за престой и за работа. Това е сигурно.
— Не зная нито дума испански — каза Керн. — Да не би пък да говорят португалски?
— Не. Испански. Ще го научиш.
Керн кимна.
Марил се наведе към него.
— Зная, че не е леко, Керн — каза с внезапно променен глас. — Но съветът ми е: върви! Не размишлявай, върви! Махни се от Европа! Само дяволът знае какво ще стане тук. Такъв случай едва ли ще се появи повторно. Никога няма да съберете и толкова пари. Заминете, деца.
Той пресуши чашата си.
— Ще дойдеш ли и ти с нас? — попита Керн.
— Не.
— Нима парите няма да стигнат за трима? И ние имаме още малко спестени.
— Не е там въпросът. Аз оставам тук. Не мога да ти обясня защо. Но ще остана. Каквото и да се случи. Тези неща не се обясняват. Те само се чувстват.
— Разбирам те — каза Керн.
— Ето я и Рут — извика Марил. — И точно тъй, както аз ще остана тук, вие пък ще заминете. Разбираш ли това?
— Да, Марил.
— Слава богу! — Рут спря за миг на прага. После се хвърли в обятията на Керн. — Кога дойде?
— Преди половин час.
Тя вдигна глава и охлаби прегръдката, едновременно безкрайна и по-кратка от миг.
— Знаеш ли…
— Да. Марил ми каза всичко.
Керн се огледа. Марил беше изчезнал.
— Знаеш ли и…? — попита колебливо Рут.
— Да, зная. Да не говорим за това сега. Да излезем, да отидем навън. Искам да се махна оттук, да излезем.
— Добре.
Тръгнаха по Елисейските полета. Беше вечер, бледият полумесец плуваше в зеленикавото небе. Ясният сребрист въздух беше толкова свеж, че всички тротоари пред кафенетата бяха препълнени с народ. Керн и Рут дълго вървяха мълчаливо. Най-после той попита:
— Знаеш ли къде се намира Мексико?
Рут поклати глава.
— Не точно. Но не зная вече и къде е Германия.
Керн я погледна. Хвана я за ръката.
— Трябва да си купим учебник по испански, Рут.
— Купих вече един на старо онзи ден.
— На старо, а? — усмихна се Керн. — Ще се оправим, нали, Рут?
Тя кимна.
— Поне ще видим свят. Ако ни бяха върнали в Германия, нямаше да можем.
Тя кимна отново.
Минаха покрай „Рон Поан“. По дърветата се виждаха първите нежнозелени листенца. Те блестяха в уличното осветление като мигащите пламъчета на блуждаещ огън, бликнал от земята и залутан между клоните и стъблата на кестените. Градинките бяха разкопани и силният мирис на пръстта се сливаше странно с миризмата на бензин, вечно витаеща над широкия булевард. Градинарите бяха посадили тук-там нарциси, чиито бели цветчета блестяха в тъмнината.