Арестуваният лежеше неподвижно. Ударил бе темето си в настилката. Прострян с разкопчана горна дреха, разкрачени крака и разперени ръце, той приличаше на огромен смазан прилеп.
— Донесете го в колата! — извика старшият.
Полицаите се наведоха. След това единият се изправи.
— Трябва да си е счупил нещо. Не може да се изправи.
— Няма да може да се изправи, разбира се. Вдигнете го!
— Ритнете го здраво. Веднага ще скочи — обади се равнодушно полицаят, който беше ударил Щайнер.
Падналият изохка.
— Наистина не може да стане — съобщи другият полицай. — От главата му струи кръв.
— Проклятие! — Водачът слезе. — Никой да не мърда! — извика той на арестуваните. — Проклета олелия! Само неприятности.
Колата сега беше съвсем близо до падналия. Керн можа да го види ясно отгоре. Позна го. Беше мършав рус евреин с рядка сива брада. Понякога Керн беше спал в една стая с него. Спомняше си ядосано как старецът заставаше сутрин пред прозореца, олюлявайки се бавно назад-напред в своята молитва. Той беше продавач на конци и връзки за обуща и бе изгонен три пъти от Австрия.
— Хайде, ставай! — заповяда старшият. — Защо скачаш от колата! За много работи има да отговаряш сигурно, а? За кражби и бог знае още за какво!
Старецът помръдна устни. Втренченият му поглед не се отделяше от старшия.
— Какво? — попита го той. — Каза ли нещо?
— Каза, че се хвърлил, защото се страхува — обясни коленичилият полицай.
— Страхува ли се? Ще се страхува, разбира се. Щом нарушава закона. Какво разправя сега?
— Казва, че не е направил нищо лошо.
— Всички говорят така. Но какво ще правим с него? Какво му е?
— Някой трябва да доведе лекар — обади се Щайнер от мястото си.
— Млъквай! — излая гневно старшият. — Къде ще намерим доктор по това време. А не можем да го оставим на улицата. Ще кажат, че ние сме го хвърлили. За всяко нещо е виновна все полицията.
— Трябва да го заведете в болница — каза Щайнер. — Още сега.
Старшият се обърка. Разбра, че падналият е сериозно ранен, затова забрави да се скара на Щайнер.
— В болница няма да го приемат така. Трябва удостоверение. А аз не мога да уредя сам тази работа. Най-напред трябва да докладвам случая.
— Закарайте го в еврейска болница — каза Щайнер. — Там ще го приемат без удостоверение и доклад. И без пари дори.
Старшият го погледна втренчено.
— Ти пък откъде знаеш толкова?
— Трябва да го заведем в диспансера — предложи един от полицаите. — Там винаги има някой лекар или дежурен стажант. Те ще разберат какво му е, а пък ние ще се отървем от него.
Началникът бе решил вече.
— Добре. Вдигнете го! Ще минем покрай диспансера. Един от вас ще остане с него. Проклета разправия!
Полицаите вдигнаха стареца. Той изохка и пребледня. Сложиха го на пода на колата. Той потрепери и отвори очи, които светнаха с неестествен блясък на слабото му лице. Старшият прехапа устни.
— Що за глупост. Да скача от камион на тези години! Карай, но по-полека!
Под главата на ранения постепенно се образува локвичка кръв. Свитите му пръсти дращеха пода на камиона.
Устните му се разтеглиха бавно, откривайки зъбите. Като че някой друг се надсмиваше безгласно и презрително зад помрачения от смъртта измъчен образ.
— Какво казва? — попита старшият.
Полицаят коленичи пак и закрепи главата на стареца, за да не се удря толкова от подскачането на камиона.
Казва, че иска да отиде при децата си — съобщи той. — Защото щели да умрат от глад.
— Глупости! Няма да умрат. Къде са?
Полицаят се наведе пак.
— Не иска да каже, защото ще ги изгонят. Никой от семейството му нямал разрешение за престой.
— Нови глупости. Какво казва сега?
— Казва, че моли да му простите.
— Какво? — попита учудено старшият.
— Казва, че ви моли да му простите за създадената неприятност.
— Да му простя ли? Какво иска да каже? — Старшият поклати глава и погледна втренчено стареца на пода.
Колата спря пред диспансера.
— Внесете го — заповяда старшият. — Полека! А ти, Рьоде, ще останеш с него, докато ти телефонирам.
Вдигнаха ранения. Щайнер се наведе над него.