Началникът се изсмя. После забеляза, че Керн още е в стаята.
— Заведете го долу. Знаеш наказанието. Две седмици затвор, след това изгонване. — Той се прозина отново. — Сега отивам на гулаш и бира.
Керн бе заведен в по-малка килия. Там имаше още петима души, между които и полякът от неговата стая в хотела.
След четвърт час въведоха и Щайнер. Той седна до Керн.
— За пръв път ли попадаш зад решетките, момко?
Керн кимна утвърдително.
— Чувстваш се като убиец, нали?
Керн се намръщи.
— Какво да ти кажа? Още не мога да се отърва от някогашната си представа за затвора.
— Това не е затвор — обясни Щайнер, — а само арест. Затворът идва после.
— Ти бил ли си в затвор?
— Да — усмихна се Щайнер. — Ще ти се хареса, момко! Първия път ще се почувстваш обиден, но после вече не. Особено зиме. Човек поне е спокоен в затвора. Щом нямаш паспорт, все едно че си труп. Остава ти само да се самоубиеш.
— А ако имаш паспорт? Ще ти дадат ли разрешително да работиш?
— Не, разбира се. Имаш право само да умреш спокойно от глад, без да бягаш. И това не е малко.
Керн погледна втренчено пред себе си. Щайнер го потупа по рамото.
— Горе главата, синко! В замяна на тези несгоди имаш щастието да живееш в двайсетия век, века на културата, прогреса и човечността.
— Няма ли нещо за ядене тук? — запита едно дребно плешиво човече, седнало на нар в ъгъла. — Или поне кафе.
— Трябва само да позвъниш за оберкелнера — отговори Щайнер. — Кажи му да донесе листата. Може да си избереш едно от четирите менюта. Има и хайвер, ако искаш, разбира се.
— Храна много лоша тук — каза полякът.
— Я гледай, и нашия Исус Христос бил тук! — Щайнер го погледна с любопитство. — Редовен посетител ли си на това заведение?
— Много лошо — повтори полякът. — И много малко…
— О, господи! — каза мъжът в ъгъла, — а аз имам печено пиле в куфара си! Кога ли ще ни пуснат оттук?
— След две седмици — отговори Щайнер. — Това е обичайното наказание за липса на документи, нали, Исусе Христе? Обзалагам се, че знаеш това.
— Две седмици — потвърди полякът. — Понякога и повече. Много малко храна. И много лоша. Постна чорба.
— По дяволите! Пилето ми ще се развали дотогава — изохка плешивият. — Първото пиле от две години насам. Пестих стотинка по стотинка за него. И смятах да си го изям днес.
— Отложи жалбите си до довечера — каза Щайнер. — Тогава може да си въобразиш, че си го изял вече, и ще ти е по-леко.
— Какви глупости приказваш! — отговори плешивият, като погледна възмутено Щайнер. — Да не мислиш да ме убедиш, че ще ми е все едно, бъбривецо, след като не съм хапнал нищо? Освен това бях отделил едно краче от пилето за утре…
— Почакай тогава до утре на обяд.
— Това не е лошо за мен — намеси се полякът, — аз не ям пилета.
— За теб няма защо да е лошо, ти нямаш печено пиле в куфара — изръмжа мъжът от ъгъла.
— И да имах пиле, пак няма да е лошо. Аз не ям пиле. Не понасям пиле. Повръщам после. — Полякът поглади самодоволно брадата си. — Това пиле не загуба за мен.
— Никой не се интересува от теб, глупако! — извика сърдито плешивият.
— И да има пиле тук, аз пак не ям — съобщи тържествуващо полякът.
— Господи! Чувал ли е някой и друг път такова мрънкане?
Собственикът на пилето в куфара притисна отчаяно с ръце главата си.
— Ясно е, че ти не можеш да загубиш печено пиле — каза Щайнер. — Нашият Исус Христос е имунизиран срещу такава загуба. Нещо като Диоген между печени пилета. А какво ще кажеш, ако са варени?
— Сигурно не — отговори твърдо полякът.
— Ами пиле паприкаш?
— Никакво пиле — сияеше полякът.
— Ще полудея! — изрева измъченият собственик на пилето.
— Ами яйца, Исусе Христе? — обърна се Щайнер. — Ядеш ли пилешки яйца?
Усмивката на поляка изчезна.
— Яйчица… обичам яйчица. — Копнеж разтърси рошавата му брада. — Много обичам.
— Слава богу! Намерихме слабата страна и на това съвършенство.
— Много обичам яйчица — настоя полякът. — Четири яйца, шест яйца, дванайсет яйца, шест варени, други шест пържени. С картофки. Пържени картофки с бекон.
— Не мога да слушам вече! Разпнете го този лаком Исус Христос! — ревеше Пилето в куфара.