Много скоро пролича, че Голдбах не е подходящ за работата си. Той объркваше и проваляше сеансите.
След това идваше отчаяно при Щайнер и молеше да не го изгонят.
— Слушайте, Голдбах — каза Щайнер, — днес беше особено зле. Така не може да продължава. Наистина ме принуждавате да чета чуждите мисли.
Голдбах го погледна като умиращо овчарско куче.
— Толкова е просто! — продължи Щайнер. — Броят на стъпките до първия стълб на палатката трябва да означава реда, на който седи лицето. Ако затворите дясното си око, значи, че лицето е жена, а ако затворите лявото, че е мъж. Броят на случайно показаните пръсти означава на кое място е отляво. Изпъването на десния крак напред значи, че предметът е скрит в горната част на тялото, а на левия — в долната част. Колкото по-напред е изнесен кракът, толкова по-горе или по-долу е скрит предметът. Вече променихме системата заради вашата несръчност.
Адвокатът дръпна нервно яката си.
— Зная всичко това наизуст, господин Щайнер — каза той. — Бог ми е свидетел, че се упражнявам всеки ден, но дойде ли ред да действам, ме обзема сякаш зъл дух…
— Но, Голдбах — каза търпеливо Щайнер, — като юрист е трябвало да помните много по-сложни неща.
Голдбах закърши ръце.
— Зная наизуст гражданския кодекс. Зная стотици цитати и решения. Вярвайте, хер Щайнер, паметта ми бе плашило за съдиите… Но това тук е някакъв непостижим фокус.
Щайнер поклати глава.
— И дете би могло да го запомни, Голдбах. Само осем различни знака. И още четири за по-особени случаи.
— Зная ги много добре. Всеки ден ги повтарям. Но вълнението…
Голдбах седеше сгушен на стола си и гледаше безпомощно напред. Щайнер се засмя.
— Вие никога не се вълнувахте в съдебната зала. Водехте сложни дела, при които трябваше да владеете с пълно спокойствие положението.
— Да. Това беше лесно. Обаче тук! Преди да започнем зная отлично всяка подробност, а щом вляза в палатката, обърквам всичко от вълнение.
— За бога, какво ви кара да се вълнувате толкова?
Голдбах помълча, след това прошепна:
— Не зная. Толкова много неща. — Той стана. — Ще ми дадете ли още една възможност, господин Щайнер?
— Разбира се. Утре трябва да успеете, иначе няма да се справим с Поцлох.
Голдбах потърси в джоба на палтото си и извади оттам една вратовръзка, загъната в хартия.
— Донесох ви малък подарък, господин Щайнер. Създавам ви толкова неприятности…
— Оставете — каза Щайнер. — Между нас не може да има такива работи.
— Но тази връзка не ми струва нищо.
— Опит за подкуп, извършен от адвокат — потупа го Щайнер по рамото. — Кажете ми какво наказание се предвижда за това?
Голдбах се леко усмихна.
— Този въпрос може да се зададе на прокурора. Защитник се пита само как да се намали наказанието. Впрочем то е едно и също, само дето в този случай не се признават смекчаващи вината обстоятелства. Последното прочуто дело по такъв повод беше на „Хауер и съдружие“. — Той се оживи. — Защитата се водеше от Фрайганг. Много способен адвокат, но прекалено увлечен по предизвикателства. Предизвикателството е нещо прекрасно за объркване на противниковата страна, но не може да служи като основа на защита. Тук именно Фрайганг сбърка. Той се опита да изтъкне като смекчаващо вината обстоятелство за провинциалния адвокат… — Голдбах се засмя самодоволно — непознаването на закона.
— Блестящо хрумване — каза Щайнер.
— Да, като шега, но не и при защита.
Голдбах постоя известно време с наведена настрани глава и втренчен поглед под полупритворените клепачи, но не беше вече смутен изгнаник и продавач на вратовръзки. Беше отново д-р Голдбах II от Берлинския апелативен съд, прочут тигър в правната джунгла.
С бързи, ситни стъпки и изправено тяло той тръгна по главната алея на Пратера, както не бе вървял отдавна. Не забелязваше тъгата в ясната есенна вечер, защото се намираше в препълнена заседателна зала с бележник пред себе си, заемаше мястото на адвоката Фрайганг. Проследи края на прокурорската реч, поправи тогата си, изпъна маншетите, поклати се леко като учител по фехтовка и започна с металическия си глас: